Стъкларят от Мурано

— Та кой ли не е чувал наистина! В знак на преклонение пред неговото блестящо управление и велика мъдрост в момента най-добрите архитекти на Европа градят сграда, която ще се превърне в най-величествения кралски палат в целия ни познат свят. Строят го в земите на Версай, близо до Париж. Палатът ще бъде по-грандиозен дори от дворците на древните римляни или египтяните, по-импозантен от комплексите на махараджите в Индия, по-зашеметяващ от строежите на благородните гърци! По-велик даже от онези странни и прекрасни постройки на китайците от Ориента, за които твоят сънародник Марко Поло научи по време на пътешествията си. Но за да постигне всичко това и да отличи своя дворец от всички останали по света, Негово Величество има една мечта, която ще накара хората векове наред да се дивят на неговото творение!

— И каква е тази мечта? — събра най-сетне смелост да изрече Корадино.

— Той желае да изгради огромна зала, изцяло от огледала!

Корадино замълча. Песента от сцената нахлу в съзнанието му, докато се опитваше да си представи подобно нечувано нещо като цяла огледална зала.

— Много интересно — отбеляза по едно време французинът с вече познатата на Корадино духовитост в тона.

— Кое по-точно? — попита майсторът.

— Че ти въобще не отрече изпълнението на подобно начинание! Че не каза, че е невъзможно да се направи! Което за сетен път ме убеждава, че именно ти си най-подходящият човек за тази задача!

— Но защо му е на краля да съгражда подобно нещо? Разходите ще бъдат много големи, а работата — трудна и продължителна!

Въпреки сумрака Корадино забеляза небрежното махване на ръката на Дюпармьор.

— Подобни спънки не съществуват за Негово Величество! За него най-важното е да се покаже и да изпъкне пред другите. Подобен палат с подобна зала ще накара останалите велики мъже по света да се преклонят пред величието му. Политиката се гради на показността, Корадино! Хората се прекланят пред нас заради това, което сме, но най-вече заради това, което притежаваме! Подобен палат би могъл да се превърне в център на политиката векове наред! А в тази зала ще се провеждат велики съвети! Ще се вземат важни политически решения за Европа и света!

— Разбирам. И вие искате аз да ви помогна в това начинание.

Сега беше ред на Дюпармьор да кимне. После рече:

— Бихме искали ти да дойдеш в Париж. Ще те настаним в лукс и удобство в земите около Париж и ти ще надзираваш изработката на огледалата и стъклата. А след известно време, когато преценим, че е безопасно и работата напредва добре, ще изпратим и за твоята дъщеря!

Корадино подскочи и възкликна:

— Тя не може да пътува с мен, така ли?

Поклащане напарфюмираната глава. А после:

— Не веднага. Опасността е огромна за един, а какво остава за двама! За нея би било по-безопасно засега да остане тук! Затова, заради нея самата, засега не трябва да й казваш нищо, дори когато си вземаш довиждане с нея!

— Но, мосю, за мен няма никакъв шанс да напусна този град жив! Следят ме на всяка крачка и се намирам под непрекъснато наблюдение заради моето семейство!

Тогава французинът се приведе напред — толкова близо до него, че Корадино усети уханието на помадата в перуката му, както и топлината на дъха му.

— Корадино — прошепна, — никой не е твърдял, че ще напуснеш този град жив.

Тринайсета глава Племенникът на кардинала

Поне сега къщата е моя. Аз съм нейният наемател. И ще я превърна в свой дом.

Притеснена от курса на събитията във фабриката, ужасявайки се от фотосесиите и интервютата, които знаеше, че ще последват, Леонора имаше две неща, които й даваха утеха — работата й, защото стъклото вече започваше да се поддава на ръцете и дъха й, и малкият апартамент на площад „Манин“. Когато се връщаше у дома в кехлибарения здрач на вечерта — защото вече нямаше покани от колегите й, които да я държат до късно навън — тя усещаше как душата й ликува, когато зърваше старата сграда, спяща тихо под последните лъчи на залеза, с тухли в цвета на лъвска кожа. И очите й автоматично се насочваха към двата най-горни прозореца на къщата — нейните прозорци.

Това беше първата къща, която наистина можеше да нарече свой дом. Тук тя не беше длъжна да се съобразява с никого — нито с майка си с нейните академични книги и репродукции, нито със съквартирантите си от студентските години с техния хипарски, разюздан стил на живот, нито пък със Стивън с неговото консервативно отношение към живота и стени в цвят на магнолия. Тук най-сетне тя щеше да създаде дома, за който винаги си бе мечтала — да се обгради с цветовете, тъканите и нещата, които искаше да вижда всеки ден, да наложи собственото си, ново „аз“.