Стъкларят от Мурано

— Да, чувал съм, разбира се — усмихна се Алесандро. — Все пак аз съм оттук! Смяташ ли, че човек може да се роди в този град и да не научи наизуст „Венецианският търговец“? С въпроса си просто имах предвид в какъв смисъл е избрал златния сандък.

— В смисъл, че беше заблуден от опаковката, макар да не е нищо особено.

— Не говори така!

— Как?

— „Макар да не е нищо особено“! Ти си много красива жена! — Изрече го директно, не като комплимент, а като неоспорим факт.

Тя завъртя една златиста къдрица на пръста си и промърмори:

— Е, някога може и да е било така. Но нещастието и загубите като че ли изпиха силите ми. Вече се чувствам черно-бял човек, без никакъв цвят. — Пусна кичура си. — В онези години бях художник, творец, същинско кълбо от емоции, което нямаше нищо общо със… — Започна да рови из мозъка си за подходящия израз. — … със синаптичната верига химически реакции, каквато представляваше Стивън. Мисля, че той хареса най-много факта, че съм негова пълна противоположност. Но щом отвори сандъка, си даде сметка, че онова, което всъщност иска, е нещо практично и с научна насоченост като него самия.

— И намери ли го?

— Разбира се. Казва се Карол.

— Аха!

Леонора отпи нова глътка от бирата си и усети, че започва да се затопля отвътре. И в този момент осъзна, че за нищо на света няма да споменава за безплодието си пред Алесандро. Някакъв тихичък, атавистичен глас не й позволяваше да го стори. Тя не искаше този човек да разбере, че тя не е завършена.

* * *

Накрая той заговори, само че не за нея. Стана ясно, че иска да й отговори на откровеността с откровеност.

— Според мен обаче е възможно хората да бъдат твърде еднакви. До миналата година имах приятелка, която беше като мой близнак. Двамата израснахме заедно, обичахме едни и същи неща, и двамата бяхме амбициозни, даже викахме за един и същ футболен отбор. Обаче после на нея й предложиха повишение, заради което трябваше да замине за Рим. И тя го прие. Напусна. Финито. В крайна сметка амбициите й ни разделиха.

И отпи продължително от бирата си.

Леонора се слиса. До този момент не беше възприемала полицая като уязвим човек, ала ето че той е бил изоставен като нея.

— И тя ли работеше в полицията? — попита тихо.

— Не. Беше журналист. — Очевидно нямаше желание да говори повече и Леонора предпочете да не го подпитва. Тишината между тях се стопи насред всеобщата врява.

Накрая той продължи:

— Дотогава бяхме щастливи. Нямахме никакви проблеми. Никакви… точки на пререкание.

Леонора беше потресена едновременно и от историята му, и от начина, по който се изразяваше. В последното съзря удобен повод да измести темата на разговора в друга посока.

— Къде се научи да говориш така добре английски?

— В Лондон. След като излязох от казармата, живях две години там — докато обмислях какво да направя с живота си. Работех в един ресторант — с Николо, друг мой братовчед. Прекарвах си времето между ресторанта в Сохо и лондонския хиподрум, избирайки си все неподходящи жени. — Ухили се и добави: — Първо научих мръсните думички.

— Къде по-точно?

— И на двете места. А после, като се върнах, влязох в Полицейската академия в Милано. След като взех дипломата си, се върнах у дома, във Венеция.

При тези думи той извади пакет цигари, умело изкара една и й предложи с добре познатия по цял свят жест на въпросително повдигнатите вежди и изсумтяването. Тя отказа, но той си запали една и дръпна силно. А тя се замисли за онова, което беше казал. У дома. Във Венеция.

Вече и мой дом.

— Значи все пак Лондон успя да ти помогне да вземеш решенията си, така ли? — попита.

— Не особено. Всъщност никога не съм имал избор. Родителите ми просто бяха решили да ме поглезят с тези две години в Англия, създавайки ми фалшиво усещане за самостоятелност. Обаче аз си знаех, че ще стана полицай. Те също го знаеха.

— Как така?

Алесандро сви многозначително рамене и отсече:

— Фамилна професия. Всички Бардолино са били полицаи — дядо ми, баща ми, чичовците ми…

— Но това те удовлетворява, нали?

— Ще ме удовлетвори, ако си взема изпита за детектив. Тъкмо сега се подготвям за него.

— Е, „Мистерията на липсващата брачна халка“ беше доста успешен тест за теб.

— Като Шерлок Холмс, нали? — засмя се той, определено доволен от себе си. — Е, ще видим. Всичко зависи от това дали ще си взема изпита. Но да си обикновено ченге във Венеция е доста скучна работа, освен ако не си особено голям фен единствено на гледките наоколо. Тук се занимаваме най-вече с откраднати камери и изгубен багаж — въобще, туристически проблеми. Освен това имаме кошмарна репутация като големи глупаци. Чувала ли си онзи виц защо венецианските полицаи винаги ходят по двойки?

Леонора поклати глава.

— Защото единият може само да чете, а другият — само да пише.

Тя се усмихна.

— И ако смяташ, че това е лошо, почакай да разбереш само с каква репутация се слави пожарната! Казват, че пожарната във Венеция си е сложила телефонен секретар на телефона за спешни случаи и на него е записано съобщение, което те уведомява, че ще се заемат с твоя пожар на сутринта.