Стъкларят от Мурано

— Аделино ли? Точно така. Имах голям късмет!

Повдигане на веждите.

— Наистина! А на какво тогава смятате, че се дължи приемането ви на работа там — на вашите лични способности или на вашия прочут праотец, Корадо Манин?

Леонора отказа да се хване на въдицата и спокойно продължи:

— Ако трябва да бъда честна, не мисля, че бих имала някакъв шанс без Корадино. Но, от друга страна, самият Аделино никога не би ме наел, ако не можех да работя със стъклото. Би било глупаво от негова страна да го прави, а той не е глупак.

В този момент се сети за всички онези интервюта с начинаещи актьори от театрални или филмови династии, които непрекъснато протестират, че името „Редгрейв“ или „Фокс“ се е оказало всъщност пречка за кариерите им. Когато ги гледаха със Стивън, винаги им се присмиваха. Но сега установи, че както техните, така и нейните отговори не я удовлетворяват.

Витория кимна победено, но автоматично предприе следващата атака:

— А колегите ви? Майсторите, които от години работят със стъклото? Те какво мислят за вас?

Леонора се помести притеснено на стола си, спомняйки си за Роберто.

— През първия ми работен ден там бяха много доброжелателни — отговори.

Това поне е самата истина. Всичко се обърна, когато отидохме в кръчмата и нещата загрубяха.

После продължи:

— Мисля, че имаха… известни резерви, когато беше положено началото на линията „Манин“ и въобще на цялата рекламна кампания. Но в крайна сметка, ако всичко върви добре, нещата ще се подобрят и за тях, както и за всички нас.

— Но какво мислят за вас като човек? — настояваше Витория. — Можете ли да ги наречете ваши приятели?

— Трябва да питате тях.

Устните на Витория се извиха в ехидна усмивка и тя отбеляза:

— Може и да го направя.

Голяма грешка!

Журналистката започна да почуква с химикалката по перфектните си зъби. Това беше техника, която използваше по време на интервютата си с мъже на властта. Правеше го, за да привлече вниманието им към устата си — към белите, равни зъби, леко раздалечени около розовия й език и начервените устни. В такива моменти обектът й обикновено забравяше какво се е канел да каже и тя го подвеждаше да издаде някоя интимна подробност от живота си. Леонора обаче настръхна и се запита какво ли предстои.

— А в личен план? Открихте ли някаква нова любов тук, в града на любовта?

Леонора автоматично усети неподправения цинизъм във въпроса на Витория. Обаче не възнамеряваше да издава чувствата си пред тази жена — защото тя очевидно не вярваше в любовта, или поне в романтичния й вариант.

— Не, засега няма никой.

Витория сведе очи и се престори, че се кани да си събира нещата. Това беше друг от любимите й номера — в такива моменти обектите винаги започваха да се отпускат. Погледна съжалително Леонора и отбеляза:

— Ежедневието ви ми изглежда доста самотно. Никакви приятели, никакво гадже, само един отдавна починал предшественик.

Обидата ужили Леонора. Витория вече я бе накарала да се почувства неадекватна, но съжалението определено не можеше да понесе. Затова автоматично лапна въдицата.

— Всъщност има един човек. Обаче той е доста нов, затова не желая да казвам нищо, докато не видя накъде ще тръгнат нещата.

Този път и двете тъмни вежди се стрелнаха нагоре.

— А бихте ли ни подсказали поне кой е той?

Леонора се усмихна, но по-скоро на себе си, когато отговори:

— Изглежда като излязъл от картина.

Витория изключи рязко касетофона и подметна:

— Че кой тук не изглежда така!

Но докато журналистката минаваше покрай хладилника на излизане от кухнята, го видя, вторачен в нея от картичката с картината на Тициан. Племенникът на кардинала — Алесандро Бардолино. Беше виждала тази картина и преди, разбира се, в неговата къща. Веднъж на майтап майка му беше купила тази репродукция на Тициан, като един вид семейна шега. Тя висеше в кухнята му и Витория бе минавала покрай нея стотици пъти на ден, преди да бъде повишена и изпратена в Рим. А после, през миналия месец, я върнаха обратно във Венеция. Но пък беше виждала картината всеки божи ден от трите години, през които двамата бяха живели заедно.

* * *

Витория се обърна към домакинята и се сбогува с нея толкова топло и сърдечно, че Леонора започна да се чуди дали не си е въобразила остротата и цинизма й по време на интервюто. Не можеше да повярва, че журналистката изглежда толкова доволна, когато тя бе внимавала да не издаде нищо пикантно и цялото интервю премина… ами… доста отегчително.

Но Витория Миното прекоси обратно кампо „Манин“ с пружинираща стъпка. Интервюто се бе оказало огромен успех. Вече разполагаше с няколко важни насоки. Не на последно място от които бе новината, че малката стъкларка се среща с Алесандро.

Витория вече предвкусваше удоволствието да й го измъкне изпод носа.

Да, животът определено бе много интересно нещо.

Петнайсета глава Предателство