Стъкларят от Мурано

И вдигна последния й опит. На него му се струваше съвършено, макар че Леонора очевидно бе забелязала някаква аномалия. Странно нещо бе животът — с Алесандро й се искаше да повярва, че всичко е наред, и непрекъснато си измисляше извинения, с които да го оправдава. Но в работилницата тя търсеше съвършенството и нищо по-малко от съвършенството. Макар и всичко да изглеждаше привидно идеално, нейните очи обхождаха изделието внимателно, в търсене на скрити пропуквания, неправилни отражения, затъмнен блясък.

— Не е хубаво! — отсече сега упорито тя.

Аделино се усмихна и се изправи.

— Перфекционист докрай, а? Всъщност радвам се, че си все още тук. И без това исках да ти покажа нещо. — И вдигна пред нея една лъскава снимка. — Това е първата реклама за пресата! Ще бъде пусната в понеделник.

С престорена небрежност Леонора затвори вратичката на пещта и изключи газта. Мислено се подготвяше отдавна за тази снимка — изображението, което щеше да я представи за първи път на обществеността. И сега тя пое снимката и я огледа внимателно. Не беше лоша. Случайно или не, бяха решили да започнат със стила на Тициан — Леонора, облечена като прочутата „Жена с огледало“ на великия художник. Едната й ръка бе стиснала кичур от красивата й дълга коса, а другата държеше огледало. А в огледалото се виждаше стъкларска работилница, където модерното й „аз“ се бе надвесило над пещта. Загледа се продължително в рекламата. Аделино възприе мълчанието й като неодобрение.

— Леонора — изрече колебливо, — аз не съм лош човек. А кампанията е професионална, направена с много вкус. Ще донесе ползи на всички нас! Освен това — погледна я в очите, — мисля, че вече си готова да станеш маестра23. И да изработваш лично нещата, които продаваме тук!

Леонора се слиса и се загледа внимателно в лицето му, очаквайки да забележи там някаква шега. Та тя работеше тук едва от четири месеца! Не е възможно толкова бързо да претърпи метаморфозата от чирак в майстор, нали така?

— Аделино, каква част от това твое предложение се дължи на рекламната ти кампания? Защото аз искам да си спечеля повишението с истински умения, а не на гърба на тези реклами тук!

— Виж какво — отбеляза Аделино и пое снимката от нея, — няма спор, че кампанията ще спечели, ако ти си вече маестра, а не просто сервенте24. Но пък аз не бих ти предложил този шанс, ако знаех, че не го заслужаваш! И ако през последните няколко седмици си успяла да ме опознаеш поне мъничко, вероятно вече знаеш, че за мен най-важното на този свят е репутацията на моя бизнес! За нищо на света не бих позволил от моя магазин да излиза стъкло, което не е само най-доброто! — Тук старецът се приведе и извади от кофата последното сърце, което тя беше изработила. — Това е хубаво и чисто. И е много добро! Недей да недоволстваш толкова! Това за теб е превъзходен шанс!

— Аделино, доволна съм и съм ти благодарна — отстъпи тя. — Обещавам ти, че няма да те предам!

И когато тя се обърна, за да си вземе якето, той тайничко пъхна в джоба на сакото си сърцето, което тя беше направила. А после, с престорено сърдит глас, я подкани:

— Хайде, събирай си по-бързо нещата тук и почисти! Няма да те чакам цяла нощ, я!

Двамата се спогледаха и тя се разсмя.

А той си даде сметка, че бе действал точно навреме. Защото, преди да затвори окончателно вратичката на пещта, Леонора хвърли вътре цялата кофа несъвършени сърца, за да се затоплят върху заспиващите въглени и да се превърнат в топилка за следващия ден. После грабна чантата си, благодари за последен път на Аделино и вече на излизане, завърза сърцето на Корадино обратно на врата си.

Аделино напипа твърдото, изработено от нея сърце, което бе поставил в джоба си. А после, без да знае защо, отвори отново вратичката на пещта и се загледа в кървящите и умиращи върху червените въглени кристални сърца, разтапящи се постепенно в една обща маса. Беше напълно искрен, когато предложи на момичето да стане майстор — знаеше, че тя е вече достатъчно добра за това. И че щеше да се превърне в първата маестра от Мурано. Дано обаче мъжете да приемат спокойно този факт! Аделино затвори вратичката на пещта и потрепери. Точно както и Леонора преди него, и той като че ли си търсеше неприятности.

* * *

И те дойдоха съвсем скоро, при това от не чак толкова неочаквана посока.

— Каквооо?! — изрева Роберто дел Пиеро. После сграбчи последното си произведение — красива ваза от бистро стъкло с топчета в ярки цветове, приклещени вътре — и я захвърли срещу пещта, където тя се раздроби на милиони блестящи парчета.

Беше на другия ден сутринта и Аделино вече бе събрал майсторите, за да направи кратко съобщение относно повишението на Леонора. То бе посрещнато с ледено мълчание от страна на мъжете. С изключение на един.

— Нямаш право да сториш подобно нещо! Не можеш да направиш тази курва майстор! Първо, онези абсурдни реклами, а сега това! Целият свят ще ни се смее! — крещеше неистово Роберто.