Читаем Стъкларят от Мурано полностью

Тайната, на която попадна съвсем случайно, когато веднъж една ваза не се получи както трябва. Тайната, която измоли неговия живот от алчните му господари — Десетимата. Тайната, която го освободи от затвора, наречен остров Мурано, и му позволи да се разхожда свободно из Венеция почти като всеки друг свободен гражданин, а така и да даде живот на своето най-велико творение — Леонора. Тайната, която не беше записана никъде, дори в прочутата му тетрадка, и не беше известна на никого другиго, освен на него. Тайната, за която жадуваше чуждия крал, заради когото сега се бе заел с тази задача.

Тайната, която се бях заклел да отнеса в гроба. Де да знаех колко прав ще се окажа!

Седемнайсета глава

Писмо от мъртвец

Витория Миното бе крайно заинтригувана. Напоследък подобни състояния на ума бяха станали твърде редки за нея. Затова, за да се наслади изцяло на преживяването, тя бе предложила да се срещнат във „Флориан“. Щом така и така щеше да се изръсва с пари, поне да го направи по приятен начин.

Денят беше много приятен, но в бриза вече се усещаше дъха на есента, поради което Витория избра масичка съвсем в началото на прочутия салон в зелено и златно, където той лесно щеше да я забележи. За щастие днес нямаше да й се наложи да слуша струнни квартети или пиано. Голяма част от туристите вече си бяха заминали и Венеция се подготвяше да навлезе в обичайния си период на хибернация преди Карнавала. Като местен жител тя не можеше да не забележи, че след като училищните екскурзии и автобусите с туристи се извървят през лятото, Венеция най-сетне оставаше единствено на своите жители или на инцидентни възрастни двойки, почиващи тук само за уикендите.

Поръча си съсипващо скъпото кафе американо и запали цигара. После се обърна към площада, за да провери дали човекът, когото чакаше, пристига. А, да, ето го и него. Млад, добре изглеждащ, крачещ самоуверено и целенасочено през площада, разпръскващ гълъбите. Ставаше все по-добре и по-добре.

Позна я веднага.

— Синьорина Миното? — Беше същият глас от телефона — нисък, развълнуван, нетърпелив.

Тя наклони глава, издиша дима от цигарата и кимна.

— Да.

Той седна и без да пита, си взе една цигара от нейните и я запали. Тя веднага го хареса.

— Мисля, че знам нещо, което може би ще ви заинтересува. Става въпрос за Леонора Манин. Всъщност не точно за нея — за нещо много преди нея. За Корадо Манин. Имам чувството, че от него ще излезе хубава история.

Това е. Той я бе изрекъл. Думата, която тя обичаше, думата, за която живееше. Думата, която приковаваше вниманието й още от момиченце, когато седеше на коляното на баща си и затаяваше дъх всеки път, когато чуеше знаменателните думи: „Имало едно време…“ Как се молеше да остане още мъничко, да чуе по-нататък!

История.

— Слушам ви — кимна сега тя.

Осемнайсета глава

Non omnis moriar

Джакомо дел Пиеро се загледа през прозореца си към канала на Мурано. Беше сигурен, че чу нещо навън и затова вдигна свещта и се вторачи през тесните стъкла. Не видя нищо. Пламъкът на свещта освети единствено неговото отражение, накъсано от парчетата стъкло на прозореца му. И той зърна срещу себе си един старец.

Джакомо обърна гръб на отражението си и се запита какво да прави сега. Може би трябваше да хапне нещо — някъде в килера имаше малко вкусен салам от Болоня, както и кана с вино. Но нещо не му се ядеше. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко апетит имаше. Вече други неща му даваха сили — книгите му, работата му, приятелите му. И най-вече Корадино. С течение на годините това момче му бе станало като син. Защо да не отскочи до жилището на Корадино, за да сподели с него каната си с вино? Не, момчето беше изтощено от работата по поръчката на онзи мистериозен клиент — маестро Доменико от Театро Векио. Джакомо никога не беше виждал този човек, обаче знаеше, че работата за него държеше Корадино край пещите до късно през нощта. Вероятно момчето дори все още не се бе прибрало, за да му ходи на гости.

Джакомо вдигна старата си виола и лъкът и пръстите му сами намериха меланхоличната венецианска песен, която отговаряше на настроението му. Цял ден усещаше някакво грозно предчувствие, някаква тежест в сърцето, които не можеше да си обясни. Откакто се бе върнал от работилницата, именно това чувство го бе накарало да отива многократно до прозореца си.

Затова приглушеното почукване на вратата въобще не го изненада — и без това цяла вечер очакваше нещо. Докато поставяше внимателно виолата си на дървената пейка, се изпълни с ужасното предчувствие, че всеки момент ще отвори врата на самата Смърт, дошла най-сетне да си го прибере. Обаче фигурата, която стоеше на прага му, не беше Смъртта. Беше Корадино.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Николай II
Николай II

«Я начал читать… Это был шок: вся чудовищная ночь 17 июля, расстрел, двухдневная возня с трупами были обстоятельно и бесстрастно изложены… Апокалипсис, записанный очевидцем! Документ не был подписан, но одна из машинописных копий была выправлена от руки. И в конце документа (также от руки) был приписан страшный адрес – место могилы, где после расстрела были тайно захоронены трупы Царской Семьи…»Уникальное художественно-историческое исследование жизни последнего русского царя основано на редких, ранее не публиковавшихся архивных документах. В книгу вошли отрывки из дневников Николая и членов его семьи, переписка царя и царицы, доклады министров и военачальников, дипломатическая почта и донесения разведки. Последние месяцы жизни царской семьи и обстоятельства ее гибели расписаны по дням, а ночь убийства – почти поминутно. Досконально прослежены судьбы участников трагедии: родственников царя, его свиты, тех, кто отдал приказ об убийстве, и непосредственных исполнителей.

А Ф Кони , Марк Ферро , Сергей Львович Фирсов , Эдвард Радзинский , Эдвард Станиславович Радзинский , Элизабет Хереш

История / Проза / Историческая проза / Биографии и Мемуары / Публицистика