Стъкларят от Мурано

И тогава Корадино още веднъж се притисна до земята. Запълзя през гробището, лице в лице с безбройните трупове, отделени от него само с един пласт от почвата. Ръцете му напипваха буци пръст и странни растения, които цъфтяха върху плътта на мъртвите. Стори му се, че чува призрачен шепот и паметта му изобщо не му спести грозните подробности от „Ада“ на Данте и неговите ужасни обитатели — обезобразени грешници, предатели като чичо му, предатели като него самия. Имаше чувството, че пълзи цяла вечност. Всеки момент очакваше да напипа разлагащ се крак или да усети хрущящи кости под себе си. При поредното протягане на ръка към торфа усети как стотици паякообразни форми плъзват по нея. Едва сдържа писъка си и си спомни, че това не са насекоми от ада, а маценете — рачета с меки черупки, които се ловяха по тези острови. Тази вечер беше почти пълнолуние, така че уловът щеше да бъде по-голям, защото раците реагираха необяснимо на силата на лунните приливи. Отърси създанията от ръкава си и продължи напред, обаче сега те запълзяха по лицето и косата му. Овладя ужаса си, като си припомни, че едно от любимите му ястия като дете бе направено от същите тези раци. Грациела — възрастната им готвачка в палацо „Манин“, веднъж го бе завела в кухнята и му бе показала как хвърля живите рачета в сместа в своя тиган, при което те се сготвяха и придобиваха мекотата на яйце както отвън, така и отвътре на черупките си. Корадино продължи да пълзи, самият той вече превърнал се в рак, и едва не повърна от мисълта, че рачетата, които някога толкова много обичаше, сигурно са се хранили с плътта на мъртвите. От този момент нататък никога повече няма да хапне такива раци. И накрая видя Сан Марко — прозорците проблясваха като пламъчета на огромен свещник. А по-надолу, в мрака под тях, очите му различиха фигура, загърната в мантия, и рибарска лодка. И невярната му памет автоматично му подаде спомена за фантома на прага на работилницата, когато беше на десет годинки. Да не би ангелът на смъртта най-сетне да е дошъл, за да го вземе? Потта му се смеси с дъжда, когато той изграчи паролата:

— Вичентини манджа гати.

Почти моментално дойде и отговорът:

— Веронези тути мати.

До този момент Корадино никога не бе допускал, че при каквито и да било обстоятелства би се зарадвал да види Гастон Дюпармьор. Но сега едва не заплака от радост, докато се качваше на рибарската лодка, и стисна подадената му ръка с искрена топлота.

После се сви на дъното на лодката, а тя се спусна почти безшумно през лагуната, с лек плясък на веслата. В този момент Корадино се замисли върху думите от паролата им и за това колко са верни. Да, веронците действително бяха луди — ето, Жулиета също е била от Верона, а трябва да си луд, за да се подложиш на онова, което той току-що бе преживял. Но после се усети и се поправи:

Не, не е била луда, защото онова, което е сторила, го е сторила от любов. Също като мен.

Двайсет и трета глава Промисълът на Богинята

Да си искал нещо толкова дълго, да си хранел безумни надежди дотогава, докато и самата надежда умре и на нейно място се настани примирението. Почти да си забравил кое е било онова, което толкова много си искал. А после, накрая, да го получиш и да бъдеш изпълнен в равна мяра от радост и ужас. Венеция е призма. Светлината навлиза в нея бяла и я напуска в дъга от цветове. Тук всичко се променя. Аз също съм променена.

Леонора лежеше до Алесандро, поставила ръце върху голия си корем, пазейки детето вътре.

Какофонията от камбани, която се носеше из Венеция, винаги я събуждаше, макар че коренякът до нея си спеше блажено насред обичайната песен на своя град.

Не се страхувай! Островът е пълен с шумове, звуци и сладки напеви, които дават само наслада и не нараняват…