Стъкларят от Мурано

Не че тя имаше нещо против този начин на събуждане — за нея беше удоволствие да бъде извадена от съня си от камбаните, да лежи под златистия отблясък на утрото и да наблюдава извивката на гърба на Алесандро, понякога леко да докосва топлата му коса и да си мисли лениво за предстоящия ден. Ала днес мислите й се намираха в пълен хаос, докато се опитваше да осъзнае онова, което се бе случило с нея и последиците му за нейния живот. Умът й се втурна първо към практическата страна на проблема — какво ще каже на Алесандро? Ами работата й? Дали все още има такава? После се насочи към фантазиите — двамата с Алесандро прегръщат златокосо дете, докато гондолата им се плъзва под Моста на въздишките. Но каквото и да правеха мислите й, в крайна сметка се ориентираха към един аспект — подобно на ято чайки над траулер, те кръжаха самостоятелно, но при вида на издигащата се над водата мрежа, пълна с риба, винаги се спускаха заедно. И всички нейни мисли накрая се връщаха към детето в утробата й, както и към въпроса: как да съобщи на Алесандро?

Дълго време бе гледала на себе си като на „ялова“. Старомодната дума така и отказваше да напусне ума й. Тя като че ли обобщаваше всичко в тогавашния й живот — не само факта, че бе бездетна, но и усещането да си сам, изоставен. Думата „ялова“ описваше пустите, мрачни блатисти земи в стила на сестрите Бронте26 където нищо не растеше и никой никога не стъпваше. Нейната „яловост“ се бе превърнала в неразривна част от нея — етикет, който тя доброволно бе сложила на самата себе си. Носеше го като непосилен товар. И психиката й се бе поддала дотолкова на това самовнушение, че след „безопасния секс“ от първата им среща тя бе престанала да използва каквито и да било контрацептиви. А той, като типичен италианец, бе приел, че Леонора „има грижата“. И тя го бе потвърдила.

Но когато го казах, аз наистина си вярвах!

Тя бе дотолкова убедена, че в това отношение нищо не може да й се случи, че бе пропуснала да забележи дори класическия симптом, познат на всяка ученичка — сутрешното гадене. Отсъствието на цикъл пък бе отдала на стреса в работата и на разкритията в пресата. Ала днес вече не можеше да игнорира сигналите — признаците, които сочеха, че безплодното й тяло най-сетне носи плод. Научната страна на този феномен й беше непонятна. Можеше само да се диви на факта как с един мъж не ставаше, но с друг — веднага.

Вероятно съдбата или природата (защото Богинята има много имена) си имат начини да разберат кога човек си е намерил подходящата половинка. В крайна сметка Стивън не беше подходящ за мен, а ето че и не му беше трудно да осемени Карол!

Стивън. От седмици не се бе сещала за него. Той… те… вероятно вече имат дете. Какъв ли баща е станал? Според Леонора той често липсваше от важните моменти за детето си — вероятно за родителските срещи в бъдеще не, но за среднощните хранения — със сигурност. Но нямаше смисъл да мисли за него. Той вече бе далече от нея — и във физически, и в психически смисъл. Но Алесандро бе тук.

И той би могъл да бъде подходящият мъж за мен — усещам го!

Но как ще приеме новината? Леонора бе чела много романи и бе гледала достатъчно филми, за да знае, че класическата реакция на чужденеца е да изчезне безследно още при първото споменаване на думата „дете“. Освен това не бе в състояние да игнорира факта, че ситуацията й напомня доста на тази на майка й, а както добре знаеше, Елинор и Бруно не са имали възможността да се радват на щастлив край.

Въпреки това вчерашният ден бе почти идеален. Макар вятърът да беше студен, ниското, оранжево ноемврийско слънце грееше непрестанно, позлатявайки града, приветствайки я отново с добре дошла. Само когато бе сама дворците си слагаха други маски, а сенките започваха да я заплашват с неясни фигури и тихи стъпки. Алесандро я бе завел до водния зеленчуков пазар на Понте деи Пуньи, където търговците продаваха стоките си от лодки, подредени под моста. И докато двамата бродеха покрай канала, поглъщайки аромата на пресните портокали и изсушените гъби, или докато опипваха приличащите на синкавочерни яйца патладжани, Леонора се изпълни с невероятно задоволство и чувство за завършеност. Де да можеше той винаги да бъде до нея! Де да можеше да скъси разстоянието, което сам бе поставил между тях — не географското разстояние, наложено от обучението му, а психологическото усещане за откъсване от нея, което тя чувстваше във всеки един момент, който прекарваха заедно.

Сигурна съм, че има нещо, което го кара да се въздържа.