Стъкларят от Мурано

Трябва да науча истината за Корадино, преди детето да се роди! Преди да се обърна към бъдещето си, трябва да се помиря с миналото си! Защото Корадино е миналото и на това дете!

Двайсет и четвърта глава Прокудена

— Съжалявам, Леонора!

Ако трябваше да бъде честна, Аделино действително изглеждаше като човек, който съжалява. Освен това имаше вид на стар и много болен.

— Наложи се да отменя кампанията. Кредиторите ме погнаха. И точно сега не мога да си позволя да те задържа.

И както му беше обичаят, той се насочи към прозореца, за да потърси успокоение в гледката.

Леонора усети как нещо в стомаха й потрепва.

Това бебето ли беше? Или осъзнаването, че току-що изгубих работата, заради която дойдох тук?

Тя постави ръка на корема си, а старецът се обърна точно навреме, за да улови този жест. Махна с ръка и добави:

— А сега и с твоята… прекрасна новина, съображенията не са само финансови, но и свързани с твоето здраве. Представяш ли си как ще се отразят на детето всичките тези химикали и пигменти, които използваме тук? Да не говорим пък за горещината! И без това съвсем скоро ти сама щеше да ни напуснеш. Кога се очаква великото събитие? През февруари ли?

Тя кимна.

— Добре тогава — въздъхна той и се отпусна тежко на стола си. — Хайде тогава да наречем това „отпуск по майчинство“, става ли? А междувременно аз ще видя накъде ще тръгнат нещата. Ще се опитам да се… прегрупирам.

— А после? — успя да изрече накрая тя.

— После наистина нищо не мога да гарантирам — поклати глава Аделино. — Всичко зависи от насоката, която ще вземе моят бизнес. И без това между Коледа и Карнавала бизнесът винаги е слаб. Ако и сега стане така, това ще бъде краят ми. — Свали очилата си и разтри очи. — Ако трябва да бъда докрай честен с теб, Леонора, повече не мога да си позволя да ти плащам — с изключение, разбира се, на парите ти до края на месеца. Вероятно би могла да ме съдиш, ако пожелаеш — за парите за майчинство или каквото там искаш. Това определено ще бъде прецедент на острова. Но наистина не мога да ти дам нищо повече!

— Не съм те молила за това — промърмори тя. Чувстваше се абсурдно, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Сякаш именно тя бе виновна за това, което бе сполетяло Аделино. И макар че никога не бе държала да бъде част от рекламната кампания, и въпреки че именно неговата алчност, а не нещо друго, бе потопила корабите му, тя пак се чувстваше отговорна за случилото се.

— Ще ми се да можех да ти гарантирам, че ще се върнеш. Но истината е, че и аз самият не знам. А и точно в този момент, в светлината на всичко, което пише в пресата, твоето присъствие тук е малко…

— Смущаващо? — довърши вместо него тя.

Очите на Аделино — дребни и чужди без очилата му, се сведоха към бюрото му.

Оставаше още едно нещо, което тя държеше да знае.

— А Роберто? Ще го върнеш ли на работа?

— Леонора, очевидно не ме слушаш! В настоящия момент не мога да взема на работа никого, колкото и добър да е той! Ако ще и да…

— Ако ще какво? Опитал си да го върнеш, нали?

От гърдите на Аделино се изтръгна дълбока въздишка. Без да вдига очи към нея, промърмори:

— Да, ходих да го видя. Но съседите му казаха, че е заминал.

— Заминал ли? И къде?

— И те нямаха представа. Предполагат, че е в чужбина.

Леонора се загледа в стареца. Искаше й се да изпита гняв към него, но единственото, което чувстваше, бе съжаление. Тъгата й от неизбежния ход на тази среща се компенсираше единствено от огромното облекчение, че Роберто се е махнал от града.

Изправи се. Заслиза надолу по стъпалата, мина през горещата летяща врата и влезе в работилницата. Колегите й спряха работа и се втренчиха в нея, ала без злокобното присъствие на Роберто тя усети единствено враждебност и нито помен от опасност. Почувства за последен път горещата милувка на пещта, която толкова обичаше. Тръбите на майсторите се потапяха в охладителите подобно на махала на стари часовници. Тик-так, тик-так. Времето ти изтече. Тя огледа произведенията от стъкло — същинска дъга от цветове, подредени из работилницата в различни етапи на завършеност. Усети мириса на кварца и сярата и побърза да се обърне към вратата, преди пламъците да успеят да пресушат сълзите й. Чувстваше се толкова странно в този котел от емоции. От една страна, бе по-щастлива от всякога. Предстоеше й да има дете, дете, което нарастваше в нея с всеки изминал ден. Притисна стъкленото сърце към гърдите си. Сега бебето беше голямо приблизително толкова — колкото стъкленото й сърце. Но, от друга страна, бе изгубила всичко, заради което бе дошла тук. Бе изгубила отдушника на творческата си страст, бе изгубила възможността да си изкарва прехраната.

Когато излезе навън, Леонора си взе сбогом и с табелката на улицата.