Стъкларят от Мурано

Балдазар Гилини стрелна злобно Жак с очи изпод прихлупените си клепачи. После вирна нос и започна да го обикаля на фините си венециански пантофки и да го оглежда отгоре до долу. След това се доближи до огледалото и, пръст по пръст, освободи ръката си от кожената си ръкавица. Изпъна показалец и докосна хладното, плоско стъкло, оставяйки грозен отпечатък. Корадино се почувства така, сякаш някой бе пипнал с мръсните си ръце собствената му дъщеря.

Балдазар се обърна отново към Жак. А Луи, който очевидно вече едва сдържаше задоволството си, подхвърли:

— Да не би нещо да не е наред, господин посланик?

Венецианският посланик видимо си пое дъх, стегна се и отбеляза:

— Извинете, Ваше Величество! Просто си мислех, че този човек — Шовир, нали така беше? Та той е твърде млад, за да създаде подобен шедьовър!

Жак запристъпва сконфузено от крак на крак, а междувременно кралят отговори:

— Вероятно просто ви е трудно да приемете, че Франция най-сетне е постигнала същото качество в производството на огледалата, на което доскоро са се радвали само венецианците!

Балдазар се обърна към огледалото, после към Жак и накрая пак към огледалото.

— Колко панела има това огледало, майсторе! — попита, като наблегна саркастично на обръщението.

Както му беше редът, Жак първо погледна към краля и едва когато той кимна, давайки му разрешение, момчето отговори:

— Двайсет и един, благородни господине.

— А от колко години сте вие на тази земя?

— Двайсет и една, благородни господине.

— Колко подходящо! Много приятна симетрия, не мислите ли? Това огледало действително е неподражаемо красива творба за човек на толкова крехка възраст! То притежава блясък, прозрачност и… човек би казал, почти венецианско качество!

Очите му обходиха тълпата, а Корадино се помести и се скри зад един от по-едрите зидари.

— Поздравявам ви, Ваше Величество! — изрече посланикът и още веднъж се поклони, но зад маската на дипломат очите му гледаха замислено.

— О, нищо особено! — промърмори скромно кралят и прие комплимента с леко махване на ръка, сякаш лично той бе изработил огледалото.

После тръгна към изхода на залата, следван плътно от венецианския посланик и своята вярна котерия. На излизане кралската глава се обърна леко встрани. Бързи като стрела, очите на Луи XIV откриха тези на Корадино. И едното от тях се затвори за миг. После кралят обърна важно гръб и продължи напред. Целият този невероятен инцидент се разви за не повече от секунда, така че придворните дори не забавиха крачка. И когато най-сетне си позволи отново да си поеме дъх, Корадино се опита да осмисли онова, което току-що беше видял.

Кралят му беше намигнал!

Да, за него това е просто игра. Приятно забавление. Дори фактът, че ако бъда разкрит, животът ми ще бъде поставен на карта, както и цялата тази пантомима с Жак — всичко това е игра! Кралски каприз за минаване на времето!

Целият плувнал в пот и едва държащ се на крака, той сложи ръка на сърцето си, сякаш се опитваше да накара този подскачащ в гърдите му орган да си стои на мястото. Гилини не го беше видял, а дори и да бе, не би могъл да го познае, тъй като при единствената им среща в Арсенала, когато баща му бе отишъл там по работа, Корадино беше само на осем, а Гилини — юноша. Но дали пък непостоянният Луи няма все пак да разкрие самоличността на своя майстор на огледала по време на коняка след официалната вечеря в чест на посланика? „Надали — каза си Корадино. — Все пак чувството за национална гордост на краля, каквато той непрекъснато демонстрира, ще го накара да отдаде заслугите за Залата на огледалата единствено на френските майстори — както сега, така и в бъдеще!“ Освен това, колко време остават посланиците в кралския двор? Не повече от седмица, нали? Най-много две. Затова най-добре е засега да се сниши, докато не разбере, че Гилини си е тръгнал. Разтърсен до дъното на душата си, Корадино се върна при пещите и успокои притеснения Жак, който не спря да му се извинява, че са прехвърлили върху него заслугите за работата на истинския майстор. После си каза, че в най-скоро време трябва да се види с Дюпармьор, за да го накара да ускори изтеглянето на Леонора от Венеция.

* * *

Но в потока на логическите си мисли Корадино бе пропуснал едно нещо. Самото огледало го беше издало. В мига, когато Луи му беше намигнал, бързият като котка Балдазар Гилини бе зърнал тази размяна на погледи в голямото огледало. Корадино бе прав за едно — засега Гилини не го беше разпознал. Ала той веднага разпозна италианец, което беше само на една крачка от това да го разпознае като венецианец.