Стъкларят от Мурано

По навик, а и заради многовековното суеверие, Корадино се стрелна бързо между двете колони на Сан Марко и Сан Теодоро, чиито бели, симетрични снаги се извисяваха високо нагоре към кадифения мрак над града. Светецът и чудовището Химера, които украсяваха фронтоните им, се губеха в нощното небе. Знаеше се, че застояването между тях е лоша поличба, тъй като пространството между колоните беше известно като място за екзекуция на престъпници, които или бяха обесвани отгоре, или заравяни живи долу. Корадино се прекръсти по стар обичай, но после си даде сметка какво прави и се усмихна. Злата поличба отдавна го беше настигнала. Накъде повече? И въпреки това ускори крачка.

Остана само едно нещо, което мога да считам за лош късмет — да ми попречат да изпълня последната си мисия.

Когато навлезе в пределите на площад „Сан Марко“, той забеляза, че всичко познато и обичано от него бе придобило зловещи, заплашителни окраски. Под ярката луна сянката на втурналия се като стрела към небето връх на катедралата приличаше на тъмна кама, разсичаща настилката на площада. Традиционните обитатели на това място — гълъбите, се стрелкаха като демонски създания в лицето му. Цели полкове черни арки обграждаха широкото пространство — какво ли таяха сенките им? Огромните порти на базиликата зееха отворени — пламъчетата на множество свещи проблясваха откъм златистата утроба на църквата. За момент тази гледка го ободри. Величествената църква бе като островче светлина насред морето от смразяващ мрак.

Може би все още не е твърде късно да пристъпя прага на Божия дом, да се оставя на милостта на свещениците и да потърся убежище?

Ала онези, които бяха по петите му, плащаха и за това скъпоценно светилище, прикътало костите на светеца закрилник на Венеция — обсипваха стените му с безценната проблясваща мозайка, която сега запращаше светлината от свещите навън в тъмната нощ. Значи за Корадино и тук нямаше убежище. Нямаше милост.

Затова той се стрелна бързо покрай базиликата и мина под Торе дел Оролоджо. Позволи си за последен път да погледне фасадата на огромния часовник, където тази нощ фантастичните зверове от зодиака като че ли се въртяха много по-тържествено от обичайното. Играеха танца на смъртта. Оттук насетне Корадино реши да не се измъчва повече с последни погледи. Сведе очи и ги фиксира върху настилката под краката си. Ала и това не бе в състояние да дари с покой измъчената му душа. Защото единственото, за което бе в състояние да мисли, бе красивото тесере стъкло, което някога изработваше — преливането на горещи кюлчета неравно стъкло в едно, във всички форми и нюанси, а после издухването на всичкото това в прекрасен съд; деликатен и пъстроцветен като криле на пеперуда.

Знам, че никога повече няма да имам щастието да докосна стъкло.

Когато навлезе в пазара на Кулата, търговците вече опразваха сергиите си за през нощта. Корадино мина покрай продавач на стъклени изделия, подредени като красиви бижута. Имаше чувството, че бокалите и вазите изведнъж започват да блестят и да менят формите си — почти усещаше горещината на стъкларската пещ, която ги бе родила, сякаш долавяше мириса на сяра и кварц. Откакто се помнеше, подобни гледки и ухания го бяха дарявали със сигурност и спокойствие. Но ето че днес те се превръщаха за него в предупреждение за адските огньове. Защото не е ли адът там, където бродят предателите?! Флорентинецът Данте беше съвсем ясен по този въпрос. Дали, подобно на Брут, Касий и Юда, и Корадино няма да бъде погълнат от Луцифер и сълзите на Дявола да се смесят с неговата кръв, когато разкъсва плътта му? Или може би, подобно на предателите на семействата си, и той ще бъде прикован за цяла вечност в „езеро, което е замръзнало тъй бързо, че е изгубило приликата си с вода и се е превърнало в стъкло“? Припомняйки си думите на великия поет, Корадино се усмихна. Да, перфектното наказание за него — стъклото беше неговият живот, защо тогава да не се превърне и в негова смърт?

Не и ако сторя това последно нещо. Не и ако получа опрощение!

С подновено усещане за спешност той се преви одве и се гмурна през тесните мостове и виещите се улички, които отвеждаха до Рива дели Скиавони. Тук-таме до ъглите на къщите срещаше параклиси — добре поддържаните им огньове осветяваха лицето на Дева Мария.

Не смея да я погледна в очите — все още не.

Най-сетне зърна светлините на сиропиталището към Оспедале дела Пиета и в мига, в който забеляза блясъка на свещите, чу и мелодията на виолите.