Стъкларят от Мурано

Седмица преди сватбата беше установено, че принцеса Анджелина деи Вескови е бременна. Личната прислужница на принцесата, която всъщност беше и таен шпионин на принца, забеляза, че по време на последния месечен цикъл на господарката й чаршафите й остават снежнобели. И дъртата кранта докладва автоматично за тази бременност на баща й, още преди самата принцеса да разбере. Годежът беше веднага развален на основание влошеното здраве на годеницата, а Анджелина беше изпратена тайно и по най-бързия начин в имението на баща й във Виченца, докато роди. В стремежа си да спаси репутацията на своята дъщеря принцът заплаши прислугата със смърт, ако някой от тях посмее да изрече и думица за случилото се в дома му. При поредния си опит да се срещне с Анджелина Корадино се оказа пресрещнат от двама благородници, помощници на принца, и отведени право при него. Там той имаше кратка и горчива среща с Нунцио деи Вескови, по време на която му беше съобщено по недвусмислен начин, че надали си струва да рискува живота си, опитвайки се било да се свърже с Анджелина, било да остане в града. Думите на принца бяха толкова остри, толкова принизяващи за статуса на Корадино, че той автоматично изгуби всички благороднически привилегии, които му бяха дадени при първото му влизане в този дворец. По време на тази среща той осъзна, че колкото и да беше талантлив, той не можеше да се сравнява нито с богатството, нито с позициите на принца и че всяко благоразположение от страна на благородниците, на което се е радвал, е веднъж завинаги изгубено. И през следващите години умът му така и не му позволи да забрави горчивите думи на принца, сред които като че ли най-ярко в паметта му се бяха запечатали няколко изречения.

След като Нунцио си бе изкарал гнева върху Корадино, той му бе обърнал гръб и се бе загледал в лагуната. А после с тих, пораженски глас бе изрекъл:

— Понякога, синьор Манин, дори само докосвайки нещо красиво, ние завинаги го разрушаваме. Знаете ли, че най-красивото от всички насекоми — пеперудата, не може да полети повече, ако крилете й само за миг бъдат докоснати от човешка ръка? Прашецът по крилете й пада и те стават напълно безполезни. Ето това сторихте вие и с моята дъщеря!

Това изказване, както и мисълта, че е в състояние да разруши красотата, към която винаги се бе стремил, бяха уплашили Корадино много повече от всички останали думи и заплахи на принца. Така, за втори път през живота си, Корадино побягна ужасено, търсейки спасение на остров Мурано.

Винеше Либро д’Оро — прочутата Златна книга на венецианските фамилии. През 1376 година, в знак на преклонение пред уменията на стъкларите и тяхното значение за Републиката, в нея беше постановено, че дъщеря на стъклар може да се омъжи за син на благородник. Не същото се отнасяше, за съжаление, за дъщерите на благородниците, които нямаха право да се омъжват за обикновени стъклари, ако ще и последните да са наследници на благороднически фамилии. Затова Корадино и Анджелина нямаха никакво бъдеще. Корадино се върна в Мурано без ни най-бегла представа как са разкрили връзката им. Нямаше представа и за детето, което беше създал. Престраши се да сподели мъката си единствено със своя най-добър приятел и закрилник, който го посъветва да не мърда от Мурано, за да не би принцът да реши да приведе заплахите си в действие и да потърси отмъщение.

През следващите две години Корадино не узна нищо за своята любима и работеше така, сякаш в него се беше вселил демон. А после му дадоха разрешение да отиде във Венеция, за да изработи мощехранителница за катедралата „Сан Марко“, и той прецени, че вече наистина може да се върне в града. Още на първия ден от стъпването си на венецианска територия той намери начин да отиде на посещение при принц Нунцио деи Вескови.

Появата му в двореца „Вескови“ се оказа доста различна от всички досегашни гостувания. Когато гондолата на Корадино се приближи до централния вход на двореца, завари вратите му широко отворени, висящи немощно на пантите си, наполовина насечени за дърва за огрев. Големите салони зееха празни. Всички ценности в тях бяха плячкосани, а тежките някога драперии висяха раздрани или съвсем липсваха. Наоколо не се виждаше жива душа — никакви слуги, никакви обитатели. И докато се качваше бавно по величественото мраморно стълбище, Корадино постепенно се догади защо.

Вонята, която се носеше от стаята на болника, едва не го накара да си изповръща червата. Нунцио деи Вескови лежеше сгърчен в леглото си, покрит със зацапана завивка, която кой знае откога не беше виждала пране. Половината му лице бе разядено от „френската болест“ — сифилиса. Човекът умираше. Но съществото в леглото, което някога беше принц, започна да издава някакви звуци, когато забеляза госта си. На Корадино му бе необходимо известно време, докато схване думите. Лицето на Нунцио приличаше по-скоро на топка живо месо. Болестта бе разяла голяма част от устните му и първите съгласни или срички му се губеха.