Стъкларят от Мурано

— Не, не съм италианка. Англичанка съм.

Сега не беше моментът да разказва за потеклото си.

— Приемете извиненията ми — изрече възрастният господин на перфектен английски. — Но имате вид на истинска италианка. — Усмихна се и допълни чаровно: — Излязла от платната на Ботичели! Та бихте ли желали да се запознаете с нашия каталог, с листата с цените?

Нора призова на помощ последната си останала капчица решителност. Прие като подкана факта, че той я бе признал за италианка. И отвърна:

— Всъщност исках да попитам за работа.

Поведението на възрастния мъж претърпя моментална промяна. В неговите очи Нора бе паднала от пиедестала на богатия турист и купувач до дъното на нещастен просяк. Имаше такива запитвания за работа всеки ден. Ама че хора!

Да си грабват бохчичките и да заминават за Тоскана! Там свободни места за берачи на грозде колкото щеш!

— Госпожице, със съжаление трябва да ви информирам, че в нашия магазин не приемаме на работа хора от други националности!

И се обърна да си върви. С последен, отчаян жест тя се провикна:

— Нямах предвид в магазина! Искам да работя в работилницата, при пещите! При форначе! Като софиатуре ди ветро.

Не беше много сигурна на кой език молбата й звучи по-абсурдно — на английски или на италиански. Мъжът се изсмя презрително и отбеляза:

— Това е напълно невъзможно! Подобна работа изисква години обучение! Това е професия на големите майстори! Най-венецианската от всички професии на света! Освен това — добави, загледан в русите й къдрици — е мъжка професия.

И веднага й обърна гръб, насочвайки се към двойка германци, които спореха пред редиците сервизи от чаши.

— Почакайте! — извика Нора на италиански. Разумът й подсказваше, че трябва да си тръгне, но тя продължаваше да стои в магазина. Защото не искаше този човек да остане с впечатлението, че тя е идиот, че е поредната досадна чужденка. Не можеше да позволи подобно нещо. — Искам да купя това огледало!

Реши да отнесе това огледало с цветя в Лондон. Защото се бе взирала в него, докато мечтата й умираше, и искаше цветята да й напомнят колко красива е била тази нейна мечта.

Отношението на възрастния мъж се промени така неусетно, както и преди. С елегантен жест той даде заповед за опаковане на огледалото и отведе Нора на долния етаж, за да попълнят формулярите за товарителницата. Попита я за лондонския й адрес, а Нора, съвсем импулсивно, даде този на майка си. За огледалото бе по-добре да остане при Елинор, докато Нора оправеше живота си. Макар и с безутешна душа, тя попълни подробностите по формулярите и документа за товарителницата. Подаде ги с тъжна физиономия на собственика и се запъти навън.

— Госпожице? — извика й той на италиански.

Нора се обърна. Това пътешествие бе започнало да й идва до гуша. Единственото, за което сега си мечтаеше, бе да може да си тръгне, да се върне на корабчето заедно с останалите туристи, защото като че ли тъкмо там й беше мястото.

— Някакъв проблем ли има? — запита любезно.

Мъжът погледна към адреса в Лондон, който беше дала, а после и към попълнените от нея формуляри.

— Манин? — изрече въпросително. — Фамилията ви е Манин?

— Си, синьоре — потвърди на италиански тя.

Той свали бавно тесните си очила и я погледна замаяно. На италиански, като че ли вече не бе в състояние да контролира чуждия език, мъжът изрече:

— Вие да не би… Знаете ли… Чували ли сте някога за Корадо Манин, познат повече като Корадино?

— Разбира се, той е мой пряк предшественик и далечен прадядо. Именно той е причината, поради която исках да дойда тук и да се науча да работя със стъклото — отговори тя и усети, че очите й се насълзяват.

Беше се провалила във всичко в своя живот — като майка, като съпруга, дори като авантюрист. И сега искаше да си тръгне, преди да се разплаче сърцераздирателно пред този непознат човек. Ала ето че най-неочаквано той се изправи, подаде й ръка и изрече:

— Приятно ми е, аз съм Аделино дела Виня. Бихте ли дошли с мен за момент? Искам да проверя нещо.

Нора се остави да бъде хваната за лакътя и поведена надолу по централната стълба, но не навън, а към една странична врата с предупредителния надпис: „Служебен вход.“

Германците я изгледаха с интерес, убедени, че госпожицата е била изловена в дребна кражба.

Нора последва Аделино по желязна стълба, докато по едно време миризмата и горещината й подсказаха, че наближават етажа на работилницата. Минаха през нагорещена летяща врата. И за първи път, откакто беше тук, тя почувства мощната тяга на пещите.

Като на пети ноември15, когато предната част на тялото ти се сгорещява от огньовете, но гърбът ти остава леденостуден.

Аделино я поведе към пещите, отвръщайки на бърз италиански на подсвиркванията и подмятанията на майсторите, които правеха напълно очакваните коментари относно появата на стария Аделино с млада блондинка. Старецът си съблече сакото и взе една тръба. Нора се опита да му подаде портфолиото си, но той махна небрежно с ръка и отсече: