Стъкларят от Мурано

Корадино продължи напред. Не съзнаваше накъде върви. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да се отдалечи максимално далече от сиропиталището.

А после, накрая, свали маската си.

Да продължа ли да вървя, докато ме открият? И как въобще ще се случи всичко?

И тогава, внезапно, разбра накъде трябва да тръгне. С всяка следваща стъпка напред нощта се стоварваше все по-силно отгоре му, притискайки го безвъзвратно в своя мрак. Водата в каналите се плискаше близо до уличките и шептеше за сбогом. И ето че най-сетне Корадино чу зад себе си очакваните крачки. Звучаха в синхрон с неговите. Накрая стигна Кале дела Морте — Улицата на смъртта — и спря. Крачките зад него също спряха. Корадино се изправи срещу водата и без да се обръща назад, попита:

— Леонора ще бъде ли в безопасност?

Паузата, която настъпи, му се стори безкрайна. Плис, плис, плис. А после, зад него, един глас, сух като пясък, изрече:

— Да. Имаш думата на Десетимата!

Корадино въздъхна облекчено и зачака последното действие на пиесата, наречена негов живот.

Камата проникна в гърба му, ала болката се усети малко по-късно, когато осъзнаването на случващото се го бе накарало да се усмихне. Безупречността и лекотата, с която острието се плъзна между ребрата му, можеше да означава само едно. Той се разсмя. Нали искаше поезия? Ето ти поезията! Ето ти и иронията, която толкова търсеше! Какъв идиот е бил да си придава такъв романтичен ореол! Да се изживява като герой от епична драма, доброволно жертващ живота си! А през всичкото това време единствено те са били онези, планиращи последното действие със завиден усет за театралност като най-подходящото и трагикомично напускане на сцената в стила на Карнавала! Истинско венецианско напускане. Бяха използвали стъклена кама — стъкло от Мурано.

И най-вероятно — изработено от мен.

Смехът му се превърна в кънтеж заедно с последния му дъх. Усети окончателното завъртане на китката на убиеца, което отдели острието от дръжката на камата. Усети как кожата над острието се затваря, за да не остави нищо повече от невинна драскотина в мястото на проникването си. Корадино се прекатури във водата. В мига преди да разкъса повърхността й, за първи и за последен път през живота си зърна своето отражение. И видя глупак, който се смее на собствената си смърт. И докато потъваше към ледените дълбини на канала, водата се затвори над тялото му, оставяйки нищо повече от невинна драскотина в мястото на проникването му.

Втора глава Белмонт

Нора Манин се събуди точно в четири сутринта. Не беше изненадана. Само запримигва сънливо към дигиталните цифри на часовника на нощното шкафче. Те й примигнаха в отговор. Откакто Стивън я напусна, тя се будеше всяка нощ по това време.

Понякога четеше, понякога си приготвяше питие и гледаше телевизия, за да притъпи ума си с някоя идиотска програма за сомнамбули. Обаче тази нощ беше различно — тази нощ тя си знаеше, че няма никакъв смисъл да се опитва отново да заспива. Защото утре, тоест днес, заминаваше за Венеция, за да започне новия си живот. На стария беше сложила точка.

Дигиталният й часовник и леглото бяха единствените вещи в стаята, които не чакаха заминаването си в кашон или куфар. Целият живот на Нора беше изрядно подреден и пакетиран, предназначен да прекара известно време в някой склад. А после? Тя се изправи бавно, простена и се запъти боса към банята. Щракна флуоресцентната лампа над огледалото, която запримига и накрая оживя. Наплиска лицето си, а после се загледа в отражението си — търсеше решителност, ала откри само страх. Притисна с две ръце онова място на гърдите си, което се намираше между ребрата и корема — мястото, където обитаваше болката на нейната тъга. Стивън несъмнено веднага би измислил някакъв медицински термин за това състояние — нещо на латински и сигурно дълго.

— Тази болка ме изчерпва — изрече тя на глас срещу отражението си.