Стъкларят от Мурано

Ожениха се набързо и решиха да нарекат бебето Корадо, ако е момче, и Леонора, ако е момиче — на родителите на Бруно. И докато лежаха в леглото си и наблюдаваха отражението на водите на канала в тавана на стаята си, Бруно й разказваше за своите предци и най-вече — за прочутия маестро на стъклото Корадо Манин, познат повече като Корадино, най-добрият майстор стъклар в целия свят. После й подари едно стъклено сърце, изработено лично от ръката на предшественика му. Всичко беше невероятно романтично. Двамата бяха много щастливи. Елинор въртеше стъкленото сърце и то запращаше уловената светлина към тавана, а Бруно лежеше, поставил ръка върху корема й. А там, вътре в нея, се намираше същият онзи огън, същата онази приемственост, същият онзи вечен пламък на венецианския геном. Ала в мига, в който модерният свят нахлу в техния, магията бе разрушена. Както и можеше да се очаква, родителите на Елинор изобщо не споделяха уважението на венецианците към професията на Бруно, респекта, с който жителите на Серенисима по традиция хранят към своите лодкари и гондолиери. И изобщо не бяха впечатлени от отказа му да напусне Венеция и да се премести в Лондон.

За Елинор това беше истински шок. Животът сложи безмилостно край на съня й, когато малко по-късно беше принудена да се завърне в Лондон с мъничка дъщеря и обещание от Бруно да й пише и да им ходи на гости. През първите месеци от живота си бебето Леонора живееше или при своите баба и дядо, или в университетското общежитие. След като Бруно така и не й писа, Елинор беше наранена, но не и изненадана. Гордостта не й позволи да прави опити за връзка с него. В знак на отмъщение тя реши да придаде на името на дъщеря си английско звучене — Нора. Започна да се увлича по идеите на феминизма и прекарваше голяма част от свободното си време в групите за самотни майки, където имаше възможността да плюе на воля по Бруно и по цялата мъжка половина на човечеството. За първата Коледа на Нора Елинор получи поздравителна картичка от един италиански приятел от университета във Венеция. Доторе Падовани беше неин колега — мъж на средна възраст със забележителен интелект и хапливо чувство за хумор, рядко виждан да демонстрира съчувствие към когото и да било. Но въпреки това Елинор долови именно съчувствие в коледните му поздравления. Затова, малко след края на коледната ваканция, тя му се обади, за да го попита защо, според него, една жена трябва да бъде съжалявана само защото е самотен родител. А той тихо й каза, че броени дни след нейното заминаване Бруно е починал от инфаркт — професорът си е мислел, че тя знае. Сърцето му спряло, докато бил на работа. Елинор си го представи така, както го бе видяла за първи път, но този път как се хваща за гърдите, как се накланя напред и как водите на канала го поглъщат. И тези води окончателно изгасиха огъня й. Тази вест окончателно сложи край на любовната й афера с Венеция. Елинор продължи с проучванията си на Ренесанса, но измести сферата си на интерес на юг, към Флоренция, защото знаеше, че в творбите на Ботичели и Джото няма опасност да зърне лицето на Бруно.

* * *

Нора израсна изцяло сред жени. С майка си и баба си, с жените от дискусионните групи на Елинор — това беше нейното семейство. Възпитаваха я да развива ума си и творческите си способности. И непрекъснато я предупреждаваха за коварството на мъжете. Изпратиха я в девическо училище в Айлингтън, където дарбата й към изкуствата бе бързо разкрита. Първите й стъпки в скулптурата бяха поощрявани с огромно удоволствие от майка й, която мечтаеше дъщеря й да тръгне по стъпките на Микеланджело. Ала в мечтите си Елинор не бе взела под внимание нито приумиците на съдбата, нито повика на гените на своята дъщеря.

Защото, докато изучаваше скулптура и керамика в училището по изкуства в Уимбълдън, Нора се запозна с една гостуваща лекторка, която притежаваше стъкларска фабрика в Сноудония. Гейнър Дейвис бе в началото на шейсетте и изработваше стъклени предмети, които продаваше в Лондон. Именно тя запали любовта на Нора към стъклото и към стъкларското изкуство въобще. С всяко следващо кехлибарено балонче стъкло, което издухваше, преклонението й пред стъклото нарастваше все повече и повече. По време на летния месец, който прекара в работилницата на Гейнър, нараснаха и уменията й. С наивността, типична за възрастта си, тя виждаше в стъклото самата себе си. Този странен материал беше едновременно течен и твърд и си имаше непредсказуеми настроения — позволяваше да бъде обработван само през един кратък температурен прозорец, преди да застине окончателно в избраната от майстора форма — докато горещината отново не го освободи. И докато наблюдаваше как уменията на Нора със стъклото стават все по-очевидни и неоспорими, Елинор остана с неприятното усещане, че онази приемственост, онзи вечен геном, който бе открила във Венеция, няма да могат да бъдат потиснати толкова лесно, колкото й се искаше, и сега избликват на повърхността у дъщеря й.