Стъкленият меч

-    Това не може да продължава - промърморва той достатъчно ниско, че да го чуя само аз.

-    Какво, принце? - пита Брий: гласът му звучи като приглушен рев. Смушквам го в ребрата, но единственият резултат е, че си натъртвам лакътя. - Няма значение, ще разберем съвсем скоро.

Тонът му е по-ужасен от думите. Студен, жесток, толкова неприсъщ на усмихнатия брат, когото познавах. Гвардията е променила и него.

-    Брий, за какво говориш?

Кал вече знае и спира като закован с очи, вторачени в мен. Вятърът роши косата му и я залепя за челото му Бронзовите му очи потъмняват от страх и при гледката стомахът ми започва да се бунтува. Не отново, умолявам. Кажете ми, че не съм попаднала в нов капан.

Един от хангарите се издига мрачно зад него, вратите му се разтварят широко върху странно безшумни панти. Войници, твърде много, за да ги преброя, пристъпват напред едновременно, по-добре организирани от всеки легион, с насочени в готовност пушки и с очи, блеснали в дъжда. Водачът им все едно е замразител - с почти бяло-руса коса и ледено излъчване. Но е толкова червенокръвен, колкото и аз - едно от очите му е със замъглено ален цвят, кървящо под мерника.

-    Брий, какво е това? - изкрещявам и се нахвърлям върху брат си с яростно ръмжене. Вместо това той хваща грубо ръцете ми в своите. Държи ме здраво, използва необичайната си сила, за да ми попречи да се отскубна. Ако беше някой друг, щях добре да го тресна. Но това е брат ми. Не мога да му причиня това. Няма.

-    Брий, пусни ме!

-    Няма да го нараним - казва той, повтаря го отново и отново. - Няма да го нараним, обещавам ти.

Значи това не е моята клетка. Но фактът изобщо не ме успокоява. Всъщност ме изпълва с още по-голям гняв и отчаяние.

Когато поглеждам назад, юмруците на Кал пламтят, ръцете му са широко разперени, за да посрещнат мъжа с кървавото око.

-    Е? - изръмжава той предизвикателно: звучи повече като животно, отколкото като човек. Хванато натясно животно.

Твърде много пушки дори за Кал. Ще го застрелят, ако трябва. Може дори да искат точно това. Оправдание да убият поваления принц. Част от мен, по-голямата част от мен знае, че ще бъдат оправдани за това. Кал преследваше Алената гвардия и носи отговорността за смъртта на Тристан, самоубийството на Уолш и изтезаването на Фарли. Войници убиваха по негови заповеди, ликвидираха по-голямата част от бунтовническата армия на Фарли. А кой знае колко много е изпратил да умрат на фронта, заменяйки Червени войници за няколко мижави километра от Езерните земи. Не дължи вярност на каузата. Той е опасност за

Алената гвардия.

Но той е оръжие, както и аз; оръжие, което можем да използваме в идните дни. За новокръвните срещу Мейвън, факла, която да ни помогне да разсеем тъмнината.

-    Той не може да надвие това, Мер - това е Килорн, избиращ най-лошия възможен момент да се промъкне обратно. Шепне в ухото ми, държи се, сякаш близостта му може да ми повлияе. - Ще загине, ако се опита.

Логиката му е трудна за пренебрегване.

-    На колене, Тиберий - казва мъжът с кървавото око, като пристъпва дръзко към пламтящия принц. От огъня му се вдига пара, сякаш бурята се опитва да го потуши. - Ръцете зад главата.

Кал не прави нито едното от двете и трепва при споменаването на рожденото си име. Стои непоклатимо силен, горд, макар да знае, че битката е изгубена. Някога може би щеше да се предаде, опитвайки се да спаси собствената си кожа. Сега вярва, че тази кожа не струва нищо. Изглежда, само аз мисля иначе.

-    Кал, направи каквото казва.

Вятърът носи гласа ми, така че целият хангар чува. Страхувам се, че чуват и сърцето ми, блъскащо като барабан в гърдите.

-    Кал.

Бавно, неохотно, като статуя, разбиваща се на прах, Кал се отпуска на колене и огънят му угасва с пращене. Направи същото вчера, когато коленичи до обезглавения труп на баща си.

Мъжът с кървавото око се ухилва, зъбите му са блестящи и прави. Застава над Кал с наслада, изпитва удоволствие от вида на един принц в краката си. Наслаждава се на властта, която това му дава.

Но аз съм Мълниеносното момиче, а той не знае нищо за истинската мощ.

ПЕТА ГЛАВА

Опитват се да ме убедят, че така е най-добре, но несъстоятелните им оправдания не срещат отклик. Килорн и Брий бързо изчерпват всички доводи, които им е поръчано да изложат.

Той е опасен дори за теб. Аз обаче знам по-добре от всеки, че Кал никога не би ме наранил. Дори когато имаше причина да го стори, изобщо не се боях от него.

Той е един от тях. Не можем да му имаме доверие. След онова, което Мейвън причини на наследството и репутацията му, сега Кал си няма нищо и никого освен нас дори и да отказва да го признае.