Стъкленият меч

Той е ценен. Военачалник, принц на Норта и най-издирваният човек в кралството. Този довод ме кара да се поколебая и пробужда страх дълбоко в мен. Ако мъжът с кървавото око реши да използва Кал като инструмент срещу Мейвън, да го размени или да го пожертва, ще имам нужда от всичките си сили, за да го спра. От цялото си влияние, от цялата си мощ и не знам дали ще бъде достатъчно.

Така че не правя нищо, освен да кимам заедно с тях отначало бавно, като се преструвам, че съм съгласна. Преструвам се, че съм под контрол. Преструвам се на слаба. Бях права. Шейд ме е предупреждавал по-рано. Отново, за пореден път, е видял обръщането на прилива дълго преди да настъпи. Кал е мощ, превъплътен огън - нещо, от което трябва да се страхуваме и да го победим. А аз съм мълния. Какво ще се опитат да ми причинят, ако не изпълня ролята си?

Не съм попаднала в нов затвор, все още не, но мога да почувствам ключа в ключалката, заплашващ да се завърти. За късмет, имам опит в такива неща.

Мъжът с кървавото око и неговите войници въвеждат Кал в хангара: не са толкова глупави, че да се опитат да му вържат ръцете. Но нито за миг не свалят пушките или гарда си, като стоят на разстояние да не би някой от тях да бъде изгорен за дързостта си. Мога само да гледам с широко разтворени очи, но със затворена уста, когато плъзгащата се врата на хангара се затваря отново и ни разделя. Няма да го убият, не и докато не им даде повод. Мога само да се надявам Кал да се държи разумно.

- Не бъдете жестоки с него - прошепвам и се отпускам в топлите обятия на Брий. Дори в студения есенен дъжд на допир той е горещ като пещ. Дългите години на битки на северния фронт са го направили невъзприемчив към влагата и студа. Спомням си старата поговорка на татко: Войната никога не си тръгва. Сега го знам от личен опит, макар че моята война е много различна от неговата.

Брий се преструва, че не ме чува, припряно ме отвежда от кейовете. Килорн ни следва плътно, ботушите му закачат петите ми един-два пъти. Устоявам на порива да го ритна и се съсредоточавам върху изкачването по дървените стъпала, водещи към казармите на хълма над нас. Стъпалата са износени, протрити от стъпките на безброй крака. Колко ли хора са дошли насам?, питам се. Колко ли хора има тук сега?

Преваляме билото на хълма и островът се простира пред нас, разкрива военна база, по-голяма, отколкото очаквах. Казармата на хребета е една от дузина, които виждам сега, подредени в две прави редици, разделени от дълъг, бетонен двор. Той е равен и добре поддържан, не като стъпалата или кея. По средата на двора е изрисувана бяла линия, идеално права, отвеждаща нататък в бурната нощ. Нямам представа накъде води.

Целият остров излъчва атмосфера на тишина и неподвижност, замръзнал за миг от бурята. Предполагам, че настъпи ли сутринта, когато дъждът ще спре, а тъмнината ще се вдигне, ще видя базата в целия й блясък - и най-накрая ще разбера хората, с които си имам работа. Развивам лош навик да подценявам другите, особено когато става дума за Алената гвардия.

А подобно на Нарси Тък е много повече, отколкото изглежда.

Студът, който изпитвах на борда на подводницата и в дъжда, продължава дори когато ме въвеждат през вратата на казармата, означена с изрисувана с боя цифра 3. Мразът прониква в костите ми, в сърцето ми. Но не мога да допусна родителите ми да ме видят такава заради самите тях. Дължа им поне това. Те трябва да мислят, че съм цяла, несломена, незасегната от пленяването на Кал и собствените си изпитания в двореца и на арената. А членовете на Гвардията трябва да смятат, че съм на тяхна страна - изпълнена с облекчение, че съм „в

безопасност“.

Но не съм ли? Нима не дадох клетва на Фарли и на Алената гвардия?

Те вярват също като мен в края на Сребърните крале и Червените роби. Пожертваха войници за мен, заради мен. Те са мои съюзници, мои братя, другари по оръжие - но мъжът с кървавото око ме смущава. Той не е Фарли. Тя може и да е рязка и целеустремена, но знае какво съм преживяла. С нея човек може да се разбере. Съмнявам се, че в мъжа с кървавото око се таи някакъв разум.

Килорн е странно тих. Това мълчание изобщо не е типично за нас. Едно време запълвахме празнината с обиди, със закачки или в случая на Килорн с пълни глупости. Не е в природата ни да мълчим в близост един до друг, но сега нямаме нищо за казване. Той е знаел какво планират да причинят на Кал, и се е съгласил с него. По-лошо - дори не ми каза. Щях да изпитвам гняв, ако не беше студът. Той се врязва в емоциите ми, притъпява ги до нещо като електрическото жужене във въздуха.