Стъкленият меч

Гиза се е проснала в койката срещу мен и със здравата си ръка разхлабва няколко нишки и ги измъква от парче черен плат. Не си прави труда да гледа как се протягам и няколко от костите ми изпукват, когато се раздвижвам.

-    Добро утро, бебче - казва тя, като едва прикрива една самодоволна усмивка.

За отплата получава възглавница в лицето.

-    Не започвай - промърморвам, но тайно се радвам на закачката. Само да можеше Килорн да направи това и да заприлича мъничко на рибаря, когото си спомням.

-    Всички са в столовата. Закуската още не е свършила.

-    Къде е лечебницата? - питам, мислейки си за Шейд и Фарли. За момента тя е един от най-добрите съюзници, които имам тук.

-    Трябва да ядеш, Мер - казва Гиза рязко и най-сетне се надига и сяда. - Наистина.

Загрижеността в очите й ме сепва. Сигурно изглеждам по-зле, отколкото си мислех, щом

Гиза се държи с мен толкова мило.

-    В такъв случай къде е столовата?

Тя изпухтява, докато се изправя, и мята ръкоделието си на койката.

-    Знаех си, че накрая ще се наложи да се правя на бавачка - промърморва: звучи почти като раздразнена и изтощена майка.

Този път успява да избегне възглавницата.

Сега се движим по-бързо из лабиринта на казармите. Поне запомням пътя и мислено отбелязвам вратите, докато минаваме. Някои са отворени и разкриват празни спални помещения или няколко безделничещи Червени. И двете говорят много за Казарма 3, която явно е определената „семейна“ постройка. Хората тук не изглеждат като войници на Гвардията и се съмнявам дали повечето от тях някога са участвали в битка. Виждам следи от присъствието на деца, дори няколко бебета, които са избягали със семействата си или са били отведени в Тък. Особено една стая прелива от стари или счупени играчки; стените й са били набързо боядисани в противно жълто в опит да освежат бетона. На вратата не пише нищо, но разбирам за кого е предназначена стаята. Сираци. Бързо отмествам очи, гледам

навсякъде другаде, но не и към клетката на живите призраци.

По цялата дължина на тавана се простират тръби, през които леко пулсира електричество. Не знам откъде се захранва с електричество този остров, но плътното жужене е успокояващо: напомня ми коя съм. Поне това е нещо, което никой не може да ми отнеме, не и тук, толкова далече от способността на вече мъртвия Сребърен Арвън да заглушава дарбите. Вчера той едва не ме уби, задуши способността ми със своята собствена, и ме превърна обратно в Червеното момиче, което си нямаше нищо, освен мръсотията под ноктите си. Способността ми е най-ценното ми притежание, макар да ме отделя от всички останали. Но за мощта, за моята собствена мощ това е цена, която съм готова на драго сърце да платя.

-    Какво е чувството от него? - пита Гиза и проследява погледа ми към тавана. Съсредоточава се върху жиците, опитва се да почувства това, което мога да почувствам аз, но безуспешно. - Електричеството?

Не знам какво да кажа. Джулиан щеше да обясни съвсем лесно, вероятно обмисляйки отговора си междувременно, като през цялото време разяснява подробно историята на способностите и как са се появили. Но Мейвън ми каза едва вчера, че някогашният ми учител така и не се е спасил. Бил е пленен. А доколкото познавам Мейвън, да не говорим пък за Елара, Джулиан най-вероятно е мъртъв, екзекутиран заради всичко, което ми даде, и за отдавна извършени престъпления. Заради това, че е брат на момичето, което старият крал истински е обичал.

-    Мощ - казвам най-сетне и отварям рязко вратата към външния свят. Морски въздух връхлита срещу мен и разрошва чорлавата ми коса. - Сила.

Думи на Сребърните, но въпреки това верни.

Еиза няма да ме остави да се измъкна толкова лесно. Въпреки това млъква. Разбира, че въпросите й не са от тези, на които искам да отговоря.

На дневна светлина Тък изглежда едновременно по-малък и по-зловещ. Слънцето грее ярко над нас, топли есенния въздух, а след казармите морската трева отстъпва място на малобройни дървета. Нищо подобно на дъбовете и боровете на родното ми място, но достатъчно засега. Еиза ме повежда през бетонния двор, на който кипи дейност. Членове на Евардията с червените си шарфове разтоварват ремаркета, трупат още камари от сандъци като онези, които видях на подводницата. Забавям леко ход, надявам се да хвърля поглед на товара им, но непознатите войници в нови униформи ме карат да се сепна. Облечени са в синьо, не светлосиньото на Династия Осанос, а някакъв студен и тъмен нюанс. Еюзнат ми е, но не мога да се сетя откъде. Приличат на Фарли, високи и бледи, с ярко руси коси, подстригани агресивно късо. Чужденци, осъзнавам. Стоят над купчините с товари с пушки в ръце, охраняват сандъците.

Но от какво ги охраняват?

-    Не ги гледай - промърморва Еиза и ме сграбчва за ръкава. Дърпа ме със себе си, нетърпелива да се махне от сините войници. Специално един от тях ни наблюдава как се отдалечаваме, присвил очи.

-    Защо не? Кои са те?

Тя поклаща глава и ме задърпва отново:

-    Не тук.