Стъкленият меч

Естествено, искам да спра, да се втренча във войника, докато осъзнае коя и каква съм. Но това е глупава, детинска необходимост Трябва да поддържам маската си, трябва да изглеждам като бедното момиче, победено от света. Оставям Гиза да продължи и да ме отведе.

-    Войниците на полковника - прошепва тя в мига, щом се отдалечаваме достатъчно, за да не ни чуят. - Пристигнаха с него от север.

Север.

-    Езерняци? - отвръщам, почти ахвайки от изненада. Тя кимва стоически.

Сега униформите с цвета на студено езеро придобиват смисъл. Те са войници на друга армия, на друг крал, но са тук, с нас. Норта е във война с Езерните земи от цяло столетие, бие се за земя, храна и слава. Огнените крале срещу кралете на зимата, едновременно с червена и сребърна кръв между тях. Но изглежда, че зората настъпва за всички.

-    Полковникът е езерняк. След случилото се в Арчън... - на лицето й се изписва болка, макар да не са й известни и половината от изпитанията ми там - дошъл да „уреди нещата“ според Трами.

Тук има нещо сбъркано, нещо, което дразни ума ми, както Гиза ме дърпа за ръкава.

-    Кой е полковникът, Гиза?

Отнема ми един миг да осъзная, че сме стигнали до столовата - ниска сграда точно като казармата. Глъчката на закусващите отеква зад вратите, но ние не минаваме през тях. Макар че от миризмата на храна стомахът ми започва да къркори, чакам отговора на Гиза.

-    Човекът с кървавото око - казва тя най-накрая, като сочи към собственото си лице. - Той пое командването.

Командването. Шейд прошепна думата в подводницата, но не й обърнах особено внимание. Това ли е имал предвид? За полковника ли се опитваше да ме предупреди? След лошото му отношение към Кал снощи съм принудена да мисля така. А да знам, че подобен човек отговаря за този остров и за всички, които го обитават, не е особена утеха.

-    Значи Фарли е останала без работа.

Тя свива рамене:

-    Капитан Фарли се провали. Това не му хареса.

В такъв случай ще ме намрази.

Тя посяга към вратата, протегнала едната си малка ръка. Другата е зараснала по-добре, отколкото предполагах, само безименният пръст и кутрето й са странно извити, сгърчени навътре. Неправилно зараснали кости като наказание, че някога се довери на сестра си.

-    Гиза, къде отведоха Кал? - гласът ми е толкова нисък, боя се, че не ме чува. Но после ръката й се спира неподвижно.

-    Говориха за него снощи, когато ти заспа. Килорн не знаеше, но Трами е ходил да го види. Да гледа.

Остра болка пронизва сърцето ми.

-    Какво да гледа?

-    Каза, че засега само въпроси. Нищо болезнено.

Вътрешно се намръщвам. Сещам се за много въпроси, които биха причинили на Кал по-шляма болка от която и да е рана.

-    Къде? - питам отново, придала стоманена нотка на гласа си, както подобава на една

Сребърна принцеса.

- Казарма Едно - прошепва тя. - Чух ги да казват „Казарма Едно“.

Докато тя отваря вратата към столовата, плъзвам поглед покрай нея към редицата от казарми, редящи се покрай дърветата. Номерата им са ясно изрисувани с боя, черни на фона на избелял от слънцето бетон: 2, 3, 4...

Внезапна мразовита тръпка пробягва надолу по гръбнака ми.

Няма Казарма Едно.

ШЕСТА ГЛАВА

По-шлямата част от храната е постна и безвкусна - сива овесена каша и възтопла вода.

Само рибата я бива - треска, донесена направо от морето. Има дъх на сол и океан точно както въздуха. Килорн гледа удивено рибата, чуди се лениво какви ли мрежи използва Евардията. Ние сме в мрежа, идиот такъв, иска ми се да изкрещя, но столовата не е място за такива думи. Тук също има езерняци със стоически вид в тъмносините си униформи. Докато облечените в червени униформи членове на Евардията се хранят заедно с останалите бегълци, езерняците никога не сядат, постоянно обхождат наоколо. Напомнят ми за офицерите от Сигурността и изпитвам позната мразовита тръпка. Тък не е толкова различен от Арчън. Отделни фракции се състезават кой да поеме контрола, а аз съм точно в средата. А Килорн, моят приятел, най-старият ми приятел, може и да не вярва, че това е опасно. Или по-лошо - може би разбира и не го е грижа.

Мълчанието ми продължава, нарушавано само от равномерни хапки риба. Те ме наблюдават внимателно, както са инструктирани. Мама, татко, Килорн, Еиза - всички се преструват, че не са се вторачили в мен, и преструвката им се проваля. Момчетата ги няма, все още са до леглото на Шейд. Подобно на мен, те го смятаха за мъртъв и наваксват изгубеното време.

- И така, как попаднахте тук? - думите засядат в устата ми, но ги заставям да излязат. По-добре аз да задавам въпросите, преди те да започнат да ги задават на мен.

- Лодка - казва татко навъсено, докато шумно сърба лъжица овесена каша. Засмива се на шегата си, доволен от себе си. Усмихвам се леко, за да му ушдя.

Мама го смушква, цъка раздразнено с език.

- Знаеш какво иска да каже тя, Даниел.