Стъкленият меч

- Не съм глупак - той изсумтява, натъпкал в устата си още една лъжица. - Преди два дни около полунощ Шейд цъфна на верандата. Искам да кажа наистина цъфна - прави жест с ръце, щрака с пръсти. - Знаеш за това, нали?

-Да.

-    Едва не докара инфаркт на всички ни, като само с едно „пук“ се появи ей така, изведнъж, ами... жив.

-    Мога да си представя - промърморвам, спомнила си как реагирах самата аз, когато видях Шейд отново. Помислих си, че и двамата сме мъртви на някакво място, далече отвъд тази лудост. Но подобно на мен Шейд просто се беше превърнал в някого другиш - в нещо друго -за да оцелее.

Татко продължава, вече набрал скорост - буквално. Количката му се поклаща напред-назад на скърцащите си колела, движи се в ритъма на бурните му жестове.

-    Е, след като майка ти спря да плаче над него, той се залови за работа. Започна да мята разни неща в една торба. Безполезни неща. Знамето от верандата, снимките, кутията ти с писмата. Нямаше логика наистина, но е трудно да питаш за каквото и да е един син, възкръснал от мъртвите. Когато каза, че трябвало да тръгваме веднага, незабавно, ми стана ясно, че не се шегува. Така че тръгнахме.

-    Ами вечерният час? - мисълта за Мерките още се забива остро в ума ми като гвоздей в кожата ми. Как бих могла да ги забравя, когато бях принудена лично да ги обявя? - Можеха да ви убият!

-    Имахме Шейд и неговото... неговото... - татко се мъчи да намери правилната дума и отново жестикулира.

Еиза завърта очи, отегчена от странното кривене на баща ни:

-    Той го нарича „скачане“, забрави ли?

-    Това е - той кимва. - Шейд ни прехвърли със скок покрай патрулите и ни въведе в гората. Оттам отидохме до реката и една лодка. Още позволяват нощем да се прекарва товар, разбираш ли, така че накрая се оказахме седнали в щайга за ябълки за кой знае колко време.

Мама се присвива ужасено при спомена:

-    Гнили ябълки - добавя тя. Гиза се изкикотва леко. Татко почти се усмихва. За момент сивата овесена каша се превръща в зле сготвената яхния на мама, бетонните стени се преобразяват в грубо издялано дърво и семейство Бароу вечеря. Това отново е домът ми и аз съм просто Мер.

Оставям секундите да се нижат, слушам и се усмихвам. Мама бъбри за незначителни неща, за да не ми се налага да говоря, оставя ме да се храня на спокойствие. Дори прогонва втренчените погледи на хората в столовата, като посреща всеки взор, насочил се случайно в моята посока, с кръвнишко изражение, което познавам от личен опит. Гиза също играе ролята си, отвлича вниманието на Килорн с новини за Подпорите. Той слуша съсредоточено, а тя хапе устна, доволна от вниманието му. Предполагам, че лекото й увлечение още не е отшумяло. Така остава само татко, който унесено поглъща втората си купичка овесена каша. Взира се в мен над ръба на купата си и зървам мъжа, какъвто е бил някога. Висок, силен, горд войник, човек, когото едва си спомням, толкова далече от това, което е сега. Но подобно на мен, подобно на Шейд, подобно на Гвардията татко не е съсипаното, глуповато създание, на каквото прилича. Въпреки инвалидната количка, липсващия крак, и щракащото приспособление в гърдите си все пак той е видял повече битки и е оцелял по-дълго от повечето хора. Изгуби крака и белия си дроб само три месеца преди окончателното си уволнение след близо двайсет години задължителна военна служба. Колко хора стигат толкова далече?

Изглеждаме слаби, защото така искаме. Може би тези думи изобщо не са на Шейд, а на баща ни. Макар че току-що овладях собствената си сила, той крие своята, откакто се прибра у дома. Спомням си това, което каза снощи, полускрито в сънищата. Знам какво е да убиеш някого. Определено не се съмнявам в това.

Странно, именно храната ми напомня за Мейвън. Не вкусът, а самият акт на храненето. За последен път се храних до него в двореца на баща му. Пихме от кристални чаши, а вилицата ми имаше седефена дръжка. Бяхме заобиколени от слуги, но въпреки това до голяма степен сами. Не можехме да говорим за предстоящата нощ но аз постоянно хвърлях погледи към него крадешком, надявайки се, че няма да изгубя кураж. Той ми вдъхваше такава сила в онзи момент.

Вярвах, че е избрал мен и моята революция. Вярвах, че Мейвън е моят спасител, благословия. Вярвах в онова, което той можеше да ни помогне да извършим.

Очите му бяха толкова сини, пълни с различен вид огън. Жаден пламък, остър и странно студен, с нотка на страх. Мислех си, че се страхуваме заедно за нашата кауза, един за друг. Толкова съм грешала.

Бавно избутвам чинията с риба, която издава стържещ звук по масата. Достатъчно.

Шумът привлича погледа на Килорн като аларма и той се обръща рязко да ме погледне.

-    Приключи ли? - пита, хвърлил поглед към недоядената ми закуска.

В отговор се изправям и той скача на крака заедно с мен. Като куче, подчиняващо се на команди. Но не моите.

-    Можем ли да отидем в лечебницата?