Стъкленият меч

Част от мен иска гласът ми да потрепери, да накара този мъж да помисли, че се боя от него. Но съм се изправяла и пред по-лоши неща от войник с кърваво око и зъл нрав. Много, много по-лоши.

Леко побутвам Килорн настрани и излизам напред.

-    Аз гарантирах за Мейвън и плана му. Ако не бях аз, вашите мъже и жени щяха да са живи. Кръвта им тежи на моята съвест, не на нейната.

За моя изненада полковникът само се засмива на изблика ми.

-    Не всичко се върти около вас, госпожице Бароу. Светът не върви по ваше нареждане.

Нямах това предвид. Звучи глупаво дори в собствения ми ум.

-    Тези грешки са нейни собствени и на никой друг - продължава той, като се обръща отново с лице към Фарли. - Отнемам ти командването, Даяна. Оспорваш ли това?

За един кратък, изпълнен със сдържан гняв миг изглежда, че капитанът може и да го направи. Но тя свежда глава и очи и се затваря в себе си.

-    Не го оспорвам, сър.

-    Най-добрият ти избор от седмици насам - процежда той и се обръща да си върви.

Тя обаче не е свършила. Отново вдига поглед.

-    А какво ще стане с мисията ми?

-    Мисия ли? Каква мисия? - полковникът изглежда повече заинтригуван, отколкото ядосан, единственото му здраво око се стрелка насам-натам в орбитата си. - Не бях уведомен за никакви нови заповеди.

Фарли насочва поглед обратно към мен и изпитвам странна близост с нея. Дори победена, тя все още се бори.

-    Госпожица Бароу имаше интересно предложение, по което планирам да действам. Вярвам, че Командването ще се съгласи.

Едва не се ухилвам на Фарли, одързостена от изявлението й в лицето на такъв противник.

-    Какво е това предложение? - пита полковникът и ме поглежда, изправил рамене. От толкова близо ясно различавам завъртулките кръв в окото му, които се движат бавно като облаци, носещи се по вятъра.

-    Получих списък с имена. На Червени като брат ми и мен, родени с мутацията, която ни позволява да притежаваме собствени... способности - трябва да го убедя, длъжна съм. - Те могат да бъдат открити, защитени, обучени. Червени като нас, но силни като Сребърни, способни да се бият открито с тях. Може би дори достатъчно могъщи, за да спечелят войната - гърдите ми се разтърсват от треперлив, хрипкав дъх, когато потръпвам от мисли за Мейвън. - Кралят знае за списъка и със сигурност ще ги убие до един, ако ние не ги намерим първи. Няма да остави такова мощно оръжие да се изплъзне.

За момент полковникът мълчи, челюстта му се движи, докато мисли. Дори не може да стои на едно място, играе си с фина верижка, скрита в яката му. Зървам между пръстите му златни брънки, разкриващи изящна плячка, каквато никой войник не би трябвало да носи. Питам се от кого ли я е откраднал.

-    А кой ви даде тези имена? - пита накрая с овладян и непроницаем тон. За такъв свиреп човек изненадващо добре умее да крие мислите си.

-    Джулиан Джакос - когато изричам името, в очите ми набъбват сълзи, но няма да им позволя да се отронят.

-    Сребърен - полковникът се усмихва подигравателно.

-    Поддръжник - изстрелвам в отговор, наежена заради тона му. - Беше арестуван, защото спаси капитан Фарли, Килорн Уорън и Ан Уолш. Помогна на Алената гвардия, застана на наша страна. И вероятно е загинал заради това.

Полковникът се отпуска отново на пети, все още навъсен.

-    О, вашият Джулиан е жив.

-    Жив? Все още? - ахвам, шокирана. - Но Мейвън каза, че ще го убие...

-    Странно, нали? Крал Мейвън да остави такъв предател все още да диша? - той се наслаждава на изненадата ми. - Така, както аз виждам нещата, вашият Джулиан изобщо никога не е бил на ваша страна. Дал ви е списъка да ни го предадете, за да изпрати Гвардията за зелен хайвер и после да попаднем в нов капан.

Всеки може да предаде всеки. Но отказвам да повярвам това за Джулиан. Разбирам го достатъчно, за да знам на кого е предан в действителност - на мен, на Сара и на всекиш, който би се противопоставил на кралицата, погубила сестра му.

-    А дори ако, ако списъкът е верен и имената наистина водят към други - той търси думата, без да си прави труда да бъде любезен - такива неща като вас, тогава какво? Да се промъкваме покрай най-ужасните шпиони на кралството, преследвачи, по-добри и по-бързи от нас, за да ги намерим, така ли? Да направим опит за масово измъкване на онези, които все пак успеем да спасим? Да основем Училището за чудаци на Бароу и да прекараме години, обучавайки ги да се бият? Да пренебрегнем всичко друго - цялото страдание, децата войници, екзекуциите, заради тях! - той поклаща глава и дебелите мускули на врата му се изопват - Тази война ще е свършила, а телата ни - изстинали, преди да успеем да спечелим дори късче земя с твоето предложение - полковникът хвърля разпалено поглед към Фарли. -Останалите от Командването ще кажат същото, Диана, така че, освен ако не искаш отново да се направиш на глупачка, предлагам да си държиш устата затворена по този въпрос.