Стъкленият меч

Технически погледнато - под водата. Идеалният затвор за възггламенител като Кал. Построен под кея, скрит от океана, охраняван от сините вълни и сините униформи на полковника. Това е не само островният затвор, а също и арсеналът, спалните помещения на езерняците и щабът на самия полковник. Главният вход е тунел, който тръгва от хангарите на брега, но Фарли ме увери, че има друг път. Може да се намокриш, предупреди ме тя с крива усмивка. Макар перспективата да се гмурна в океана дори толкова близо до брега, да ме смущава, Килорн е дразнещо спокоен. Всъщност вероятно е развълнуван, доволен да вкара в употреба дългите години, прекарани по реката.

Защитата, осигурявана от океана, притъпява вниманието на Гвардията, която обикновено е нащрек, и дори езерняците се размекват с течение на деня. Войниците се съсредоточават повече върху товарите и складовите хангари, отколкото върху патрулирането. Малцината, които остават на поста си, крачейки по дължината на бетонния двор с пушки на рамо, вървят бавно, спокойно, често спират да си поговорят.

Наблюдавам ги дълго и се преструвам, че слушам мама или Гиза, докато бъбрят над работата си. Двете подреждат одеяла и дрехи на отделни купчини, разтоварват сбирка от необозначени сандъци заедно с още няколко бегълци. Уж трябва да помагам, но вниманието ми явно е насочено другаде. Брий и Трами ги няма, отишли са отново при Шейд в лечебницата, а татко седи безучастно. Не може да разтоварва, но въпреки това нацупено дава заповеди. Никога в живота си не е сгъвал дрехи.

Улавя погледа ми един-два пъти, забелязва потрепващите ми пръсти и стрелкащите се погледи. Сякаш винаги знае какво съм наумила, и сега не е различно. Дори изтъркулва количката си назад, за да ми предостави по-добра гледка към двора. Кимвам му, безмълвно благодарна.

Гвардейците ми напомнят за Сребърните в Подпорите преди Мерките, преди Изпитанието на кралиците. Бяха лениви, доволни в спокойното ми село, където размириците бяха рядкост. Колко са грешали. Онези мъже и жени бяха слепи за кражбите ми, за черния пазар, за Уил Уисъл и бавното промъкване на Алената гвардия. А тези членове на Гвардията също са слепи, този път за моето предимство.

Не ме забелязват, че наблюдавам, не забелязват и Килорн, когато се приближава с поднос с рибена яхния. Семейството ми се храни с признателност, най-вече Гиза. Докато Килорн не гледа, тя усуква косата си, оставя я да се накъдри над едното й рамо в рубиненочервен водопад.

-    Пресен улов? - пита тя, като посочва купата с яхния.

Той сбьрчва нос и се преструва, че прави гримаса при вида на сивите дебели и разкашкани парчета рибешко месо.

-    Не е мой улов, Ги. Старият Къли никога не би продал това. Освен може би на плъховете.

Разсмиваме се заедно, аз - по навик, половин секунда след него. Като никога Гиза се държи

по-малко като дама, отколкото аз, и се кикоти открито, щастливо. Едно време завиждах на заучените й, съвършени обноски. Сега ми се иска да не бях толкова обучена и да можех да се отърся от принудената си любезност така лесно като нея.

Докато преглъщаме с мъка обяда, татко изсипва купичката си, когато мисли, че не гледам. Нищо чудно, че отслабва. Преди да успея да го сгълча - или по-лошо, преди мама да успее -той прокарва ръка по едно одеяло, опипвайки плата.

-    Тези са шити в Пиемонт. Пресен памук. Скъпи са - промърморва той, когато осъзнава, че стоя до него. Дори в Сребърния кралски двор памукът от Пиемонт се смяташе за превъзходен, често срещана алтернатива на коприната, запазен за униформи на висшестоящи офицери от Сигурността, Пазители и военни. Спомням си, че Лукас го носеше чак до момента, в който загина. Сега си давам сметка, че никога не съм го виждала цивилен. Не мога дори да си го представя. Лицето му вече избледнява. Минали са само няколко дни, а аз вече го забравям - човек, когото изпратих на смърт.

-    Откраднати? - чудя се на глас и опипвам одеялото, пък било то и само за да се разсея.

Татко продължава да разследва и прокарва ръка надолу по страната на един сандък. Здрави,

широки дървени летви, прясно боядисани в бяло. Единственият отличителен знак е тъмнозелен триъгълник, по-малък от дланта ми, щампован в ъгъла. Представа нямам какво означава.

-    Или подарени - казва татко.

Не е нужно да говори, за да знам, че мисли за същото. Ако тук, на същия този остров, с нас има езерняци, тогава Алената гвардия като нищо би могла да има приятели другаде, в различни държави и кралства. Изглеждаме слаби, защото така искаме.

С потайност, на каквато не съм знаела, че е способен, татко хваща ръката ми бързо и тихо:

-    Внимавай, момичето ми.

Но макар че той се страхува, аз изпитвам надежда. Алената гвардия има по-дълбоки корени, отколкото съм си давала сметка, отколкото някой Сребърен би могъл да си представи. А полковникът е само един от сто предводители точно като Фарли. Опозиция безспорно, но такава, която мога да преодолея. Истината е, че той не е крал. С такива съм си имала достатъчно работа.