Стъкленият меч

Завъртам се толкова бързо, че токът на ботуша ми оставя черни следи от буксуване в бетона. Де да можеха да са върху глупавото, пелтечещо лице на Килорн.

-    Ей, хайде сега - провиква се той след мен и скъсява разстоянието с няколко бързи стъпки. Но аз продължавам да вървя, а той продължава да ме следва. - Мер, спри. Това прозвуча грешно...

-    Ти наистина си глупав, Килорн Уорън - казвам му през рамо. Безопасността на Казарма 3 ме зове, издигаща се пред мен. - Глупав и сляп, и жесток.

-    Е, ти също не си най-добрият човек на света! - избумтява той в отговор, най-сетне превърнал се в заядливия глупак, какъвто знам, че е. Когато го оставям без отговор, почти спринтирайки към вратата на казармата, пръстите му се сключват върху ръката ми над лакътя и ме спират на място.

Опитвам се да се извия и да се отскубна от хватката му, но Килорн знае всичките ми номера. Дърпа, извлича ме далече от вратата и се озоваваме на обвитата в сенки алея между казарми 3 и 4.

-    Пусни ме - нареждам възмутена. Дочувам как нещо от Марийна оживява в студения, царствен тон на гласа ми.

-    Ето го - изръмжава той, насочил пръст в лицето ми. - Това. Нея.

Със силно блъсване го избутвам назад, разкъсвам хватката, в която ме държи.

Той въздиша раздразнен и прокарва ръка през златистокафявата си коса. Тя щръква.

-    Преживяла си много, знам това. Всички знаем това. Какво е трябвало да направиш, за да останеш жива с тях, като през цялото време ни помагаш, откривайки какво си; не знам как си се измъкнала от другата страна. Но това те е променило.

Колко прозорливо, Килорн.

-    Само защото Мейвън те е предал, не означава, че трябва изцяло да спреш да се доверяваш на хората - той свежда очи, играе си с ръцете си. - Особено на мен. Не съм просто нещо, зад което да се скриеш, аз съм ти приятел и ще ти помагам с каквото трябва, както мога. Моля те, довери ми се.

Де да можех.

-    Килорн, вземи да пораснеш - излиза вместо това от устата ми толкова рязко, че той трепва. - Трябваше да ми кажеш какво планират. Вместо това ме превърна в съучастник, накара ме да гледам, когато го отвеждаха, насочили в него пушките си, а сега ми казваш да ти имам доверие? При положение че си толкова дълбоко свързан с тези хора, които само чакат оправдание да затворят под ключ мен! За толкова глупава ли ме мислиш?

Нещо се пробужда в очите му: уязвимостта, скрита в спокойното, отпуснато държание, което така усърдно се старае да поддържа. Това е момчето, което плачеше под къщата ми. Някогашното момче, съпротивляващо се на призива да се бие и да загине. Опитах се да го спася от това, а после го тласнах по-близо до опасността, Алената гвардия и гибелта.

-    Разбирам - казва той накрая. Прави няколко бързи стъпки назад, докато алеята зейва между нас. - Има логика - добавя и свива рамене. - Защо ти е да ми се доверяваш? Аз съм само рибарят. Аз съм нищо в сравнение с теб, нали така? В сравнение с Шейд. И с него...

-    Килорн Уорън - сгълчавам го, както бих нахокала дете, както правеше майка му, преди да го изостави. Тя му крещеше, когато той си ожулеше коленете или кажеше нещо нередно. Не помня кой знае какво друго за нея, но си спомням гласа й и унищожителните, разочаровани погледи, които пазеше за единствения си син. - Знаещ че не е вярно.

Думите прозвучават сурово като ниско, животинско ръмжене. Той изпъва рамене, свил юмруци от двете страни на тялото си.

-    Докажи го.

Нямам отговор на това. Нямам представа какво иска от мен.

-    Съжалявам - изричам задавено и този път наистина го мисля. - Съжалявам, че съм...

-    Мер - една топла длан върху ръката ми прекъсва пелтеченето ми. Той стои над мен, достатъчно близо да усетя мириса му. За щастие, миризмата на кръв е изчезнала, заместена от дъх на сол. Плувал е.

-    Не е нужно да се извиняваш за онова, което ти причиниха - промърморва той. - Никога не трябва да правиш това.

-Аз... аз... не мисля, че си глупав.

-    Това сигурно е най-милото нещо, което си ми казвала някога - той се изкисква след един дълъг миг. Залепва на лицето си усмивка и слага край на разговора: - Предполагам, че имаш план?

-    Да. Смяташ ли да помагаш?

Със свиване на рамене той разперва широко ръце и посочва останалата част от базата:

-    Че каква друга работа има чиракът на рибаря?

Побутвам го отново и той се усмихва искрено. Но не задълго.

Заедно с ключа Фарли ми даде и подробни напътствия как да стигна до Казарма 1. Както и на сушата, Алената гвардия все още предпочита тунелите си и затворът на Кал, разбира се, се намира под земята.