Стъкленият меч

Можем ли - ние. Думите ми са внимателно подбрани като димна завеса, която да го накара да забрави коя и каква съм сега.

Той кимва, ухилен:

-    Шейд се подобрява с всяка секунда. Е, семейство Бароу, какво ще кажете за една разходка? - добавя той, като хвърля поглед към най-близкото си подобие на семейство.

Очите ми се разтварят широко. Трябва да говоря с Шейд, да разбера къде е Кал и какво планира за него полковникът. Колкото и да ми липсваха близките ми, те само ще ми се пречкат. За късмет, татко разбира. Ръката му се раздвижва бързо под масата, спира мама, преди тя да успее да се обади, общува с нея без думи. Тя се размърдва, залепва на лицето си извинителна усмивка, която не стига до очите й.

-    Мисля, че ние ще дойдем по-късно - казва тя, като има предвид нещо много повече от тези няколко думи. - Крайно време е за смяна на батерията, нали.

-    Да му се не види - промърморва татко с висок шепот, като хвърля лъжицата си в купата си с отвратителна храна.

Очите на Гиза бързо се стрелват към моите, опитват се да разгадаят от какво имам нужда. Време, пространство, шанс да започна да оправям тази каша.

-    Имам да шия още знамена - въздиша тя. - Доста бързо им виждате сметката.

Килорн отминава добродушната закачка със смях и крива усмивка, както е правил хиляда пъти.

-    Както искате. Насам, Мер.

Въпреки снизходителното му държание го оставям да ме поведе през столовата. Грижливо придавам драматизъм на оттеглянето си: преструвам се, че куцам, държа очите си сведени.

Преборвам се с порива да отвърна дръзко на погледите на всички, които ме наблюдават: членовете на Гвардията, езерняците, дори бегълците. Времето, прекарано в двора на покойния ни крал, ми служи също толкова добре във военна база, където отново трябва да крия коя съм. Тогава се преструвах на Сребърна, невъзмутима, безстрашна, стълб на сила и мощ на име Марийна. Но онова момиче щеше да е редом с Кал, затворено в липсващата Казарма 1. Така че трябва отново да бъда Червена, момиче на име Мер Бароу; момиче, от което никой не би трябвало да се бои или да подозира, че то разчита на едно Червено момче, а не на себе си.

Предупреждението на татко и Шейд никога не е било толкова ясно.

-    Кракът още ли те мъчи?

Толкова съм се съсредоточила да се преструвам, че куцам, че едва долавям загрижеността на Килорн.

-    Нищо особено - отговарям накрая, присвила устни в тънка линия от престорена болка. -И по-лошо съм преживявала.

-    Сещам се за скачането от верандата на Ърни Уик - очите му проблясват при спомена.

Тогава си счупих крака и прекарах месеци в гипс, който струваше на двама ни половината

ни спестявания.

-    Вината не беше моя.

-    Мисля, че избра да го направиш.

-    Бях предизвикана.

-    Че кой би направил такова нещо?

Той се разсмива искрено, побутва ме през една двойна врата. Коридорът на другата явно е ново допълнение. На места боята още изглежда мокра. А над нас потрепват лампите. Зле поставена инсталация, разбирам мигновено, защото чувствам местата, където електричеството прекъсва. Но един захранващ кабел остава непрекъснат, простиращ се надолу по коридора отляво. За мое разочарование Килорн се насочва надясно.

-    Какво е това? - питам, сочейки в обратната посока.

Той не лъже.

-    Не знам.

Лечебницата на Тък не е толкова мрачна, колкото медицинския пункт в подводницата. Високите тесни прозорци са широко разтворени и в помещението нахлуват свеж въздух и слънчева светлина. Бели униформи сноват напред-назад между пациентите, чиито бинтове, за щастие, не са изцапани с червена кръв. Тихи разговори, няколко сухи прокашляния, дори едно кихане изпълват стаята. Нито един стон от болка или пукане на кост не прекъсва тихия шум. Тук не умира никой. Или просто са умрели вече.

Не е трудно да намеря Шейд и този път той не се преструва, че спи. Кракът му още е повдигнат, придържан от по-професионално направена шина, а превръзката на рамото му е нова. Привел се е надясно, гледа към леглото до себе си със стоическо изражение. Още не мога да разбера към кого се обръща. От двете страни на леглото има завеса, която крие пациента от останалата част на лечебницата. Когато се приближаваме, Шейд размърдва бързо устни, шепне думи, които не мога да различа.

Млъква рязко, когато ме вижда, и това ми се струва като предателство.

-    За малко се размина с хулиганите - обажда се той и се отмества, за да ми направи място на леглото. Един мъж, изпълняващ ролята на медицинска сестра, понечва да му помогне, но Шейд го отпраща с махване на насинената си ръка.