Стъкленият меч

-    Сядай, бебчето ми, сядай - казва тя, ръцете й треперят при допира до тялото ми. Бебчето ми. Не са ме наричали така от години. Странно, че обръщението се връща сега, когато съм всичко друго, но не и дете.

Пръстите й кръжат над новите ми дрехи, докато опипва за синините отдолу, сякаш може да вижда направо през плата.

-    Пострадала си - промърморва, клатейки глава. - Не мога да повярвам, че са те пуснали да си вървиш след... е, след всичко това.

Безмълвно се радвам, че не споменава Нарси, арената или предишните събития. Не мисля, че съм достатъчно силна да ги изживея отново, не и толкова скоро.

Татко се засмива мрачно:

-    Тя може да прави каквото пожелае. Не става дума за позволение - размърдва се и забелязвам в косата му повече сиво, откогато и да било преди. Освен това е по-слаб, изглежда дребен в познатия стол. - Точно като Шейд.

Шейд е позната територия и ми е по-лесно да говоря за него.

-    Видяхте ли го? - питам и си позволявам да се отпусна на студената метална седалка. Приятно е да седна.

Трами става от койката си: главата му едва не докосва тавана.

-    Сега отивам в лазарета. Просто исках да се уверя, че си... - Добре е дума, която вече не присъства в речника ни. - Че още се държиш

Само кимвам. Ако отворя уста, може да им разкажа за всичко: болката, студа, принца, който ме предаде, принца, който ме спаси, хората, които убих. И макар че те може вече и да знаят, ми е невъзможно да се заставя да призная какво съм извършила. Да ги видя разочаровани, отвратени, уплашени от мен. Това ще бъде повече, отколкото мога да понеса тази вечер.

Брий тръгва с Трами, потупва ме непохватно по гърба, преди да последва брат ни навън през вратата. Килорн остава, все още безмълвен, облегнат на стената, сякаш иска да пропадне в нея и да изчезне.

-    Гладна ли си? - пита мама, ровейки в миниатюрно подобие на шкаф. - Запазихме малко от дажбите за вечеря, ако искаш.

Макар да не съм яла не знам откога, поклащам глава. От изтощение ми е трудно да мисля за каквото и да е друго освен за сън.

Гиза забелязва държанието ми, присвила ясните си очи. Отмята назад кичур наситена, червена коса с цвета на кръвта ни.

-    Добре е да се наспиш - говори толкова убедително, че се запитвам коя всъщност е по-голямата сестра. - Нека се наспи.

-    Разбира се, имаш право. - Мама отново ме притегля до себе си: този път ме издърпва от стола към една койка с повече възглавници от останалите. Грижи се за мен като за малко дете, суети се с тънките одеяла, помага ми да се съблека и да си легна. Имам сили единствено да я следвам, оставям я да ми подпъхне завивките, както не е правила никога преди. - Готово, бебчето ми, заспивай.

Бебчето ми.

Намирам се в по-голяма безопасност, отколкото от дни насам, заобиколена от хората, които обичам най-много, и въпреки това никога не съм имала по-голямо желание да заплача. Заради тях се въздържам. Свивам се на кълбо и страдам сама отвътре, където никой друг не може да види.

Не след дълго се унасям въпреки ярките светлини отгоре и приглушения шепот. Плътният глас на Килорн бучи, говорейки отново сега, когато аз съм извън уравнението.

-    Пазете я - е последното, което чувам, преди да потъна в тъмнина.

По някое време през нощта, някъде между съня и събуждането, татко улавя ръката ми. Не за да ме събуди, а просто да я подържи. За момент си мисля, че той е сън и съм отново в килия под Купата на костите. Че всичко - бягството, арената, екзекуциите - е било кошмар, който скоро трябва да изживея отново. Но ръката му е топла, загрубяла, позната и аз сключвам пръсти върху неговите. Той е истински.

-    Знам какво е да убиеш някого - прошепва той, очите му са с далечен, отнесен поглед, две мънички точки светлина в черния мрак на спалното ни помещение. Гласът му е различен точно както самият той е различен в този момент. Спомен на войник, който е оцелявал твърде дълго в дебрите на войната. - Знам какво ти причинява това.

Опитвам се да кажа нещо. Наистина се опитвам.

Вместо това пускам ръката му и се унасям в сън.

Тръпчивият мирис на солен въздух ме събужда на другата сутрин. Някой е отворил прозореца, пуснал е вътре хладен есенен ветрец и ярка слънчева светлина. Бурята е отминала. Преди да отворя очи, се опитвам да се престоря. Това е моето легло, бризът идва откъм реката и единственият избор, който трябва да направя, е дали да отида на училище, или не. Но това не е утеха. Онзи живот, макар и по-лесен, не е нещо, към което бих се върнала дори да можех.

Имам неща за вършене. Трябва да се погрижа за списъка на Джулиан, да започна приготовленията за това огромно начинание. И ако за него ми е нужен Кал, кои са те, че да ми отказват? Кой би могъл да каже „не“, при положение че ще спасим толкова хора от примката на Мейвън?

Нещо ми подсказва, че мъжът с кървавото око би могъл, но отблъсквам тази мисъл.