Стоманеният плъх

Всички приготовления се водеха от мен, разбира се, мислено, докато отново не се превърнах в Джеймс ди Грийс. Щом коремчето ми се закръгли, почувствах, че отново влизам във форма. Почти с удоволствие запалих първата пура и пристъпих към работа. Ден или два за няколко глупави кражби, и бях готов. Ударът беше планиран за следващия ден след обяд.

Купеният от мен голям фургон с някои изменения, които направих, беше ключът за операцията. Паркирах го в Г-образната алея на половин миля от Моранс. Фургонът почти напълно блокираше алеята, но това не беше кой знае какво, тъй като я използваха само рано сутрин. Тръгвайки бавно обратно към магазина, стигнах пред него почти едновременно с бронираната кола. Дадох си вид, че изучавам стената на огромното здание, докато охраната носеше парите. Моите пари.

Мисля, че у някои хора със слабо въображение ситуацията би предизвикала благоговеен ужас. Най-малко пет въоръжени пазача стояха около входа, двама отстрани, няколко вътре, а също шофьорът и помощникът му. Като допълнителна предпазна мярка до колата бръмчаха и три мотоциклета. Те трябваше да съпровождат автомобила в качеството им на прикритие. О, много впечатляващо! С мъка потиснах усмивката си, когато помислих какво ще стане с тези най-щателно замислени предпазни мерки.

Вече бях преброил количеството на торбите с пари, изнасяни през вратата. Те винаги бяха петнадесет, не повече и не по-малко, и това много ми помогна по време на разработката на плана на операцията. Веднага щом в бронетранспортьора беше натоварена четиринадесетата пачка, на вратата се показа петнадесетата. Шофьорът също броеше. Той излезе от кабината и тръгна към задната врата, за да я затвори, когато товаренето привърши.

Ние действахме в невероятен синхрон. В момента, когато той се приближи до задната врата, аз се приближих до кабината. Спокойно и уверено влязох вътре и затворих вратата след себе си. Помощникът имаше време само колкото да опули очи и да отвори уста. Лепнах му на коленете анестезираща бомба и той веднага се изключи. Аз, разбира се, предварително си бях поставил в ноздрите съответните филтри. Запалвайки мотора с лявата ръка, изхвърлих бомбата през прозореца колкото може по-далеч. Като приятна музика се разнесе в ушите ми шумът от падането на пазачите, които се намираха в задната част.

Целият процес зае около шест секунди. Най-накрая стражите, стоящи на крака, осъзнаха, че стават странни неща.

Дружески им помахах от прозореца и откъснах бронираната кола от мястото й. Един от тях се хвърли след мен и се опита да скочи в колата през отворената задна врата, но не успя. Всичко стана толкова бързо, че никой от пазачите дори и не помисли да стреля, а аз бях сигурен, че няма да мине без няколко куршума. Малкоподвижният начин на живот на тези планети притъпява рефлексите.

Мотоциклетистите се опомниха по-бързо, хвърлиха се след мен, когато още не бях успял да измина и стотина фута. Леко намалих, за да се приближат, след това натиснах акселератора, като не им дадох да ме догонят.

Разбира се, ревяха сирени, револвери стреляха, но това го бях предвидил. Носехме се като професионални състезатели, оставяйки зад себе си целия транспорт. Те нямаха време да помислят и да разберат какво може да стане в резултат на това. Ситуацията беше много комична и се страхувах да не се разсмея, лавирайки с колата.

Разбира се, сигналите за тревога трябваше да се чуват много надалеч и пътят отпред би трябвало да е блокиран, но тази половин миля ние се носехме с пълна скорост. След няколко секунди видях началото на алеята. Обърнах натам колата, натискайки едновременно и копчето на джобния ми късовълнов предавател.

По цялата дължина на алеята се взривиха димните ми бомби. Те, както и цялото ми оборудване, бяха самоделни, но създаваха прекрасен тъмен облак дим в тази тясна алея. Насочих машината надясно, докато калникът й не започна да дере в стената и намалявайки малко скоростта, продължих да карам по същия начин. Мотоциклетистите, разбира се, не можеха да постъпят така и пред тях застана дилемата: или да спрат, или да си строшат главите, като се хвърлят в тъмнината. Надявах се, че ще направят правилен избор и няма да се подлагат на опасност.

Предполагаше се, че радиоимпулсът, взривил бомбите, едновременно ще отвори задните врати на моя микробус и ще спусне платформата. Всичко това работеше чудесно по време на изпитанията, оставаше да се надявам, че системата няма да ме подведе и сега. Опитах се да преценя разстоянието по време на движението по алеята, но очевидно не успях. Предните колела на колата буквално се врязаха в платформата и колата по-скоро скочи, отколкото влезе вътре във фургона. Отхвръкнах нагоре, ударих се и се изтъркалях от кабината и паднах навън.