Стоманеният плъх

— Не знам истинското ти име, ако това имаш предвид. Но помня каква ярост кипеше в мен, когато след извършената огромна работа ме изхвърли от линкора. И помня дълбокото удовлетворение, когато стрелях в теб във Фрайбурбад. Сега ще ми кажеш ли името си?

— Джеймс — казах аз мрачно. — Джеймс ди Грийс, известен в своята среда като Хлъзгавия Джим.

— Прекрасно. Истинското ми име е Анджела. Мисля, че е била идиотска шега на баща ми, затова с радост го видях в гроба.

— Защо не ме убиеш? — попитах аз, досещайки се как е отишъл в по-добрия свят баща й.

— Защо, скъпи? — попита тя с проникновен глас. — И двамата сме допускали грешки в миналото и ще трябва много време, за да разберем приликата си. Мога точно така да попитам защо не ме арестуваш, нали всичко започна с това, така ли е?

— Да… но…

— Но какво? Ти дойде тук с тази мисъл, но не издържа вътрешната борба със себе си. Затова и не казах, че те познах. Не знаех как ще се развие всичко, макар да се надявах. Виждаш ли, не исках да те убивам, защото знаех, че ме обичаш, това веднага се забелязваше. Много се отличаваше от животинската похот на всичките самци, които ми казваха, че ме обичат. На тях им харесваше само моята плът, а ти ме обичаш цялата, защото ние двамата сме еднакви.

— Не сме еднакви — казах аз, но не бях убедителен. Тя само се усмихна. — Ти убиваше и се наслаждаваше на убийството — това е основната ни разлика. Разбра ли?

— Глупости! — тя се разграничи от това, като от глупост. — Ти уби миналата нощ — също добра работа — и не забелязах някакво разкаяние. И според мен дори се забелязваше определен подем.

Не знам защо, но чувствах как примката се затяга около врата ми. Всичко, което тя казваше, беше неправилно, но не можех да кажа точно в какво. Къде е изходът. Как да разрежа този гордиев възел?

— Хайде да напуснем Фрайбур — казах аз накрая. — Да се махнем по-далеч от това идиотско ненужно въстание. Там пак ще има смърт, убийства.

— Ще се махнем, ако успеем да намерим място, където ще ни бъде добре — отряза Анджела с метален глас. — Но не това е главното. Главното е, че ти трябва да поправиш нещо в главата си, да промениш гледната си точка. Това глупаво отвращение към убийствата. Не разбираш ли, че всичко това е абсолютно тривиално? След двеста години в Галактиката ще умрат всички, които живеят днес, и каква е разликата, ако помогнем на някои да стигнат до отвъдния свят малко по-бързо? Те ще направят същото с теб, ако имаха тази възможност.

— Не си права — възразих аз, разбирайки, че философията на живота и смъртта е значително по-сложна, но се затруднявах да формулирам гледната си точка в тази нервна обстановка. Анджела е прекалено силен наркотик и слабата ми воля не устоя, повлечена от мощен поток емоции. Притиснах я към себе и започнах да я целувам, като разбирах, че това макар и да решава моментните проблеми, затруднява окончателното решение.

Тънко пронизително бръмчене писна в ушите ми и Ейнджълин също го чу. Трудно беше да се откъснем един от друг. Седнах в креслото, а тя се приближи до видеофона и превключвайки нещо, изпрати запитване. Не чух отговора, тъй като тя изключи звука и използваше слушалките. Един или два пъти каза „да“, като при това неочаквано ме погледна. Не се виждаше с кого говори, пък и на мен ми беше все едно. Стигаха ми и другите проблеми.

Завършвайки разговора, застина за момент и чаках какво ще каже. Но тя се приближи до бюрото, отвори го и започна да се рови в него. Там имаше много интересни неща, но извади това, което най-малко очаквах да видя.

Пистолет, голям, смъртоносен, насочен към мен.

— Защо го направи, Джим? — попита тя и сълзите застинаха в ъгълчетата на очите й. — Защо си решил да го направиш?

Тя дори не чу отговора ми, задълбочи се в мислите си, макар пистолетът упорито да гледаше в центъра на челото ми. Внезапно се върна към действителността и злоба плисна от очите й.

— Да, ти нищо не си и направил — каза тя със стария груб тон. — Аз повярвах, че един мъж може да се отличава от всички останали. Даде ми добър урок, много ти благодаря.

— Ти май съвсем си се побъркала! — закрещях аз, без да разбирам нищо.

— Не се прави на невинен — каза тя, отстъпвайки назад и извади изпод леглото малка тежка чанта. — Поставих радарен пост. Подкупих операторите, за да ми изпращат сигнала веднага. Пръстенът от кораби, както добре ти е известно, се снижава от космоса и обкръжава тази област. Задачата ти е била да ме забавиш колкото може повече. Този план не успя — тя метна на ръката си палтото и започна да отстъпва от стаята с гръб.

— Ако кажа, че нямам нищо общо и ти дам най-голямата си честна дума, няма ли да ми повярваш? — попитах аз. — Нищо не съм правил и нищо не знаех за това.

— Остави това за Космическите Скаути — каза Анджела с нескрита ирония. — Защо не кажеш истината, все едно след двайсет секунди ще умреш.

— Казах ти истината — исках да се хвърля върху нея, но знаех, че няма да успея.