Стоманеният плъх

Всичко това мина през главата ми за част от секундата, когато се хванах за края на перилата. Ръката ми се натъкна на мъничка кука, към която беше завързана връв, почти невидима, но здрава като канат. Убиецът се е спуснал с помощта на специално приспособление, изпускащо нишка, като паяк. Нишката представляваше субстанция, състояща се от една мономолекула, способна да издържи тежестта на човек. Ако се опитам да се спусне по нея, то бих се лишил от пръстите си, тя бе по-остра и от бръснач.

На балкона можеше да се попадне, като се стигне малката площадка под него, за което е необходимо да се преминат почти два километра в долината. Взех решение да скоча, покатерих се на перилата и запазих равновесие. Под мен безшумно се отвори прозорец, не трябваше да се бавя повече, отблъснах се, целейки се с пети в човека и полетях надолу.

Завъртях се във въздуха и го ударих с пети в раменете. И двамата се затъркаляхме по балкона. Древните камъни потрепериха, но издържаха. Падането малко ме зашемети, но се надявах, че и той си е получил своето не по-малко от краката ми. Няколко секунди бях безпомощен, след това се овладях и пропълзях към него. От удара от ръката му изпадна тънък и дълъг кинжал, който за щастие не ме закачи, а само разкъса ръкава ми. Той го хвана преди мен, но аз се вкопчих в ръката с ножа и здраво я стиснах.

Това беше безмълвна, кошмарна битка, чиято цена, както и двамата добре знаехме, беше животът. От удара в крака не можах бързо да стана и той, по-тежък, се оказа отгоре. С двете си ръце едва задържах ръката с кинжала. Наоколо цареше мъртва тишина, чуваше се само тежкото ни дишане.

Отначало превес имаше убиецът, тежестта и неумолимата сила правеха своето — кинжалът бавно се спускаше. Острието беше съвсем до мен, но забелязах, че другата му ръка висеше безжизнена. Беше счупена при падането. А той дори не издаде звук!

Никога човек не се сражава толкова отчаяно, както в борбата за живота си. Успях да измъкна изпод него единия си крак и като се обърнах, го ударих с коляно в счупената ръка. Той се присви от болка. Повторих. Опитвайки се да се отстрани, той загуби равновесие и сви лакътя си, стараейки се да не падне. Вложих всичките си сили и извих ръката му с кинжала, така че острието се обърна нагоре.

Това почти ми се удаде, но той все пак беше по-силният. Острието само леко раздра гърдите му. Събрах силите си, за да повторя хватката, явно безнадеждна, но внезапно той потрепери и умря.

С хитрост не можеш да ме излъжеш, но това не беше хитрост. Почувствах как спазматично се вдървиха мускулите му, когато падна настрани, но все пак не отпуснах хватката. В стаята се запали светлина. И едва сега видях мазни жълти петна по острието на ножа — мигновено действаща нервнопаралитична отрова. Там, където острието бе докоснало ръкава на дрехата ми, имаше също жълти следи. Знаех, че отровата може и да не се въвежда в тялото, тя действа също толкова добре и върху кожата.

Невероятно внимателно, борейки се треперенето на ръцете си от умора, вдигнах фланелката. И едва когато беше хвърлена върху трупа, се отпуснах и въздъхнах дълбоко.

Кракът ми беше наред, макар и много да ме болеше. Ясно бе, че не съм го счупил, а само навехнал, но издържа тежестта ми. Отворих по-широко високия прозорец на стаята и трупът зад мен ярко се освети. Ейнджълин спокойно седеше в леглото, притискайки към гърдите си одеяло, но в очите й се виждаше тревога — тя разбра какво се бе случило.

— Мъртъв — казах аз с пресипнал глас, гърлото ми пресъхна и аз се покашлях. — От собствената си отрова. — Влязох в стаята, разтривайки крака си.

— Спях и дори не чух как е отворил прозореца — каза тя. — Благодаря.

Актриса, лъжкиня, измамница, убийца. Тя играеше стотици роли, говореше с безброй оттенъци в гласа. Но сега, в тези последни думи, се усещаше неподправено чувство. Опитът за убийство стана много бързо след предшестващата тежка сцена, защитните й реакции не бяха успели да победят естествените емоции.

Косите й се бяха разсипали по раменете, беше облечена с красива нощница, направена от някакъв тънък и мек материал. Всички събития от тази нощ ми даваха право да действам смело. Седнах на леглото и я прегърнах през раменете. Медальонът с разкъсана верижка лежеше на шкафчето пред леглото й, взех го в ръка.

— Разбери, това момиче не съществува, тя е останала само в паметта ти — казах аз. — Всичко това е минало. Била си дете, а сега си жена. Може и да си била това момиче, но сега не си!

Рязко се обърнах и изхвърлих медальона през прозореца, в тъмнината.

— Всичко е останало в миналото, Ейнджълин — казах аз. — Ти си само ти! — извиках силно.

Целунах я и този път тя не ме отблъсна. Както аз се нуждаех от нея, така и тя се нуждаеше от мен.

Глава 18