Стоманеният плъх

— Невероятно! — извиках аз раздразнено. — Вие искахте да ви целуна, не отричайте! Какво се промени в мислите ви?

— А бихте ли поискали да целунете нея?! — извика Ейнджълин в пристъп, който не можех да разбера. Дръпна тънка верижка от вратата си и ми я хвърли. На нея висеше малък медальон, още топъл от тялото й. При падането на светлината под определен ъгъл на него ясно се виждаше изображение. Успях да хвърля само един поглед на снимката, на нея беше момиче. Ейнджълин промени намеренията си, тя издърпа медальона и започна да ме блъска към вратата. Затвори я след мен и я заключи.

Без да обръщам внимание на учудения пазач, се запътих към стаята си. От една страна трябваше да бъда във възторг, нали Ейнджълин ми даде знак, че е добре разположена към мен, макар и за миг. Но какво означава внезапното й охлаждане и снимката… Защо я носеше?

Макар да я видях само за миг, беше достатъчно. На снимката беше младо момиче, може би нейна сестра. Ужасните генетични закони гласят, че е възможен неопределен брой комбинации. Това момиче беше отвратително уродливо, друга дума просто нямаше. И работата не беше само в един фактор, като например гърбица, издадена челюст или стърчащ нос. Тук имаше комбинация на чертите, съставляващи единно отблъскващо цяло. Във всеки ще предизвика отвращение.

И разбрах, че съм невероятно глупав. Да, Ейнджълин ми даде да надзърна в най-дълбоките причини за това, което я е пречупило, унищожило е живота й.

Разбира се, момичето на снимката беше самата Ейнджълин.

Веднага станаха ясни и много други неща. Колкото пъти я гледах, винаги се учудвах как може такава похабена същност да се намира в такава очарователна опаковка? Сега отговорът бе ясен — не бях виждал първоначалната опаковка. Мъжът може по някакъв начин да търпи уродливостта си, но какво би трябвало да чувства една жена в подобна ситуация? Как да живее, когато всяко огледало е твой враг и хората веднага се извръщат, когато те видят? И какво да прави, когато за щастие или нещастие си надарен с остър наблюдателен ум, който всичко вижда и осъзнава, прави неутешителни изводи, измъчва се от знаците на отвращение?

Някои момичета биха могли да завършат живота си със самоубийство, но не и Ейнджълин. Мога да предположа какво е направила. Презирайки себе си, ненавиждайки своя свят и хората в него, тя не е изпитвала угризения на съвестта, замисляйки престъпления с цел добиване на пари. Пари за операция, която ще унищожи някакъв недостатък, уродство. След това още пари за следваща операция. След това някой се е опитал да я спре веднъж, но тя леко, възможно дори и с удоволствие, го е убила. Бавен, труден подем към красотата, с достоен за възхищение разум.

Бедната Ейнджълин! Можех да я съжаля, ако не бяха убийствата, които тя бе извършила. Бедното нещастно момиче, което е печелило едни битки, безнадеждно губейки други. Тя е успяла да придаде на тялото си очарование, действително ангелски очертания, а мозъкът, който е управлявал целия процес, постепенно се е деформирал, докато не е станал толкова уродлив, колкото преди е било тялото.

Но ако е възможно да се промени тялото, то защо да не се промени и мозъкът? Може ли нещо да се направи за нея?

Мислех толкова напрегнато, че не можех да остана повече в малката си стая, и излязох на чист въздух. Наближаваше полунощ, охраната трябваше да е долу, а всички врати затворени. Реших да се кача горе, в градината на покрива не трябваше да има никой, можех да се разходя сам.

Фрайбур няма луна, но нощта беше ясна, звездите светеха достатъчно, за да се вижда наоколо. Пазачът ме приветства, когато излязох, виждаше се червеното огънче на цигарата в ръката му. Трябваше да му кажа нещо по този повод, но мислите ми бяха заети с друго. Завивайки зад ъгъла, спрях, облегнах се на парапета и започнах да гледам тъмните грамади на планините.

Нещо задържа вниманието ми и след няколко минути разбрах какво беше. Пазачът. Той беше на пост и пушеше, макар да не бе разрешено за часови. Може би бях прекалено строг, но това не ми хареса. Във всеки случай се обезпокоих малко, трябваше да се върна и да му кажа няколко думи.

Нямаше го на обичайното място, това радваше, значи ходи и наблюдава. Тръгнах обратно и изведнъж забелязах смачкани цветя, висящи от края на покрива. Това беше абсолютно невероятно, тъй като градината на покрива беше гордостта и постоянната грижа на княза. Отдалеч забелязах някакво тъмно петно сред цветята и разбрах, че нещата са много зле.

Това беше часовият, мъртъв или умиращ. Не трябваше да търся причината, заради която някой може да се окаже тук през нощта. Причината беше Ейнджълин. Стаята й беше на горния етаж, почти под това място. Тихо се приближих към края и погледнах надолу. Пет метра по-надолу се виждаше бялата площадка на балкона пред прозореца й и нещо тъмно и безформено, притиснато до стената. Пистолетът ми остана в стаята. Това беше един от малкото случаи в живота ми, когато не взех всички предпазни мерки. Трябва да спася Ейнджълин.