Стоманеният плъх

Моят ангел не беше удовлетворен от обясненията ми и ми зададе маса въпроси, показващи пълната й осведоменост в тази сфера. Не се страхувах, тъй като на времето през ръцете ми по такъв начин бяха минали мегасуми. Притеснявах се само за детайлите, тъй като се занимавах с това, докато бях млад, без да достигна професионални висоти. Влизайки в ролята си, се опитвах да запомня всичко, което говорех. Това беше решаващ момент, когато нито намек, нито жест не трябваше да възкресят в паметта й Хлъзгавия Джим ди Грийс. Трябваше да изглеждам местен търтей, витаещ все още в облаците на вселената.

Атмосферата на разговора ни с напитки и цигари, разбира се, беше подготвена, за да отслаби контрола ми над себе си и да ми даде възможност да допусна грешки. Наистина излъгах няколко пъти, но ей така, за да реши, че всичко това са младежки шеги. Когато напрежението спадна, се опитах да й задам въпрос.

— Кажете, вие изобщо ли не сте свързана с местното семейство Радебрахен?

— Защо питате? — попита тя грубо и студено.

— Усмихнатият ви приятел Каситор Рденрант ме попита за това, преди да дойда тук. Казах му, че нищо не знам. Има някаква връзка с вас, нали?

— Те… искат да ме убият — отговори тя.

— Но това е глупаво и отвратително — казах аз, заемайки ефектна поза. Тя се направи, че не забеляза нищо. — С какво мога да ви помогна? — попитах, връщайки се към въпроса, след като мъжката ми привлекателност не й подейства.

— Искам да станете мой телохранител — каза тя и когато се усмихнах и отворих уста, за да отговоря, ме прекъсна. — И моля ви, избавете ме от всякакви комплименти по повод тялото, което с удоволствие ще охранявате. Достатъчно съм се наслушала на това.

— Само исках да кажа, че приемам предложението — това беше лъжа, тъй като фраза, аналогична на отбелязаните, ми се въртеше на езика. Напомних си, че колкото и лесно да е пред Ейнджълин, нямам право да се отпускам. — Само ми разкажете нещо за хората, които искат да ви убият.

— Известно е, че княз Рденрант бе женен — каза Ейнджълин, играейки си като момиченце с чашата. — Жена му се самоуби по възможно най-глупавия начин. Семейството й — тези същите Радебрахенови — мислят, че аз съм я убила, и искат да отмъстят, като ме убият. В този загубен ъгъл на Фрайбур все още се е запазила вендетата и тези богати идиоти също я изповядват.

Ето сега картината се проясни. Княз Рденрант, роден опортюнист, за да увеличи състоянието се, се е оженил за дъщерята на това семейство. Всичко е било прекрасно, докато не се е появила Ейнджълин. Без да знае местните обичаи, свързани с отмъщението, тя е премахнала от пътя си камъка, който й е пречел. Но нещо не е било направено добре, или князът е сбъркал някъде, и е възникнала вендетата. И сега моят Ангел иска да пъхне нежната ми плът между себе си и убийците. Зададох още един въпрос.

— Това убийство ли беше или самоубийство? — попитах аз.

— Да, аз я убих — каза тя. Всичките ни карти бяха открити. Сега трябваше аз да решавам.

Глава 17

И така, какво да правя? Не възнамерявах да стрелям и да я бия по главата, за да я арестувам. Не, естествено. Възнамерявах да я арестувам, но в бъдеще, нали това не можеше да се направи в центъра на цитаделата на княза. Освен това искаше ми се по-подробно да разуча дейността на княза, тъй като тя несъмнено беше в компетенциите на Специалния Корпус. Ако мислех да се върна, то с такъв подарък би било значително по-лесно да го направя.

Но изобщо не бях сигурен, че искам да се върна. Трудно е да забравя заряда, с който искаха да ме взривят. Изобщо всичко не беше толкова просто, тук се оказаха замесени множество фактори. Намирайки се повечето време с Ейнджълин, аз откровено й се възхищавах и забравих за труповете, плаващи в космоса. Те идваха нощем и ме измъчваха, терзаеха съвестта ми, но винаги заспивах преди да успеят да свършат работата си.

Животът беше легло от рози и можеш да му се наслаждаваш, докато цветята не увехнат. Да наблюдавам как работи, беше истинско наслаждение. Ако ме сложите до стената и ме накарате да си призная, бих отговорил, че съм научил нещо от нея. Та нали тя самостоятелно организираше революция на мирна планета, която имаше много шансове за успех. В някаква степен й помагах. Няколко пъти се обръщаше към мен с въпроси и при всички случаи следваше съветите ми. Разбира се, никога не съм свалял правителство, но криминалните закони са еднакви независимо от прилагането им. Но това беше рядко. По-голяма част от времето, особено първите няколко седмици, си оставах телохранител, защитник срещу евентуално покушение. Подобно положение естествено не можеше да не предизвика в мен иронични усмивки.

Все пак в нашия Малък Метежен Рай съществуваше змия, чието име беше Рденрант. От отделни думи, чути на различни места, започнах да подозирам, че князът изобщо не иска да бъде революционер. Колкото повече наближаваше денят на въстанието, толкова по-бледен ставаше той. Към това се добавяха и физическите му пороци и веднъж дори възникна конфликт.