Стоманеният плъх

Ангелчето и князът се съвещаваха, а аз седях отстрани в приемната. Когато можех, подслушвах най-безсъвестно. И този път, затваряйки вратата, оставих малък процеп. Манипулирайки внимателно с пръсти го разширих, докато не започнаха да се чуват гласовете. Князът почти викаше, в думите му се чувстваше недвусмислен опит за шантаж. След това тонът му се сниши и колкото и да се вслушвах, нищо не чух. След това в гласа му се чу мънкане, примесващо се със захаросано ласкателство. Отговорът на Ейнджълин беше еднозначен — високо и решително — Не. Неговият вопъл ме вдигна на крака.

— Но защо? Винаги само не! Стига толкова!

Чу се звук от разкъсване на плат, нещо падна на пода и се счупи. С един скок влетях през вратата. Пред очите ми се разкри живописна битова сцена. Дрехата на Ейнджълин беше разкъсана на едното рамо. Князът стоеше до нея, вкопчил се с пръсти, сякаш с нокти, в ръката й. Извадих пистолета и се хвърлих напред, но Ейнджълин беше по-бърза. Хвана една бутилка от масата и ловко го цапардоса по главата. Князът падна като покосен. Като вдигна разкъсаната си блуза, тя направи възпиращ жест.

— Махнете пистолета, Брант… Всичко свърши — каза тя спокойно. Подчиних се, но само след като се убедих, че князът е в безсъзнание и помощта ми не е необходима. Тя се справи сама. Когато се изправих, тя вече си отиваше и се наложи да я догонвам. Спирайки пред стаята си, подхвърли през рамо: „Чакайте тук.“

Не е нужно да бъдеш много прозорлив, за да предвидиш настъпването на лоши времена. Идвайки на себе си, князът несъмнено ще вземе нужното решение и за Ейнджълин, и за революцията. Размишлявах над тези въпроси, когато тя ме повика.

Раменете й бяха покрити с лек шал, прикриващ разкъсаната рокля. Външно изглеждаше спокойна, но скритият блясък в очите издаваше вълнението й. Заговорих за това, което, както ми се стори, я безпокоеше най-вече.

— Искате ли да изпратя княза към родовитите му предци в семейната гробница?

Тя поклати глава отрицателно.

— Той още ще потрябва. Ще успея да се справя с темперамента си, дръжте и вие под контрол своя.

— С това при мен всичко е наред. Но нима мислите, че след станалото ще може да продължавате да работите с него? Между другото, той има сериозна травма на главата.

Подобни мисли не я обременяваха, тя махна с ръка.

— Все още мога да го управлявам и той ще прави всичко, което поискам, разбира се, в пределите на разумното. Като ограничения служат собствените му природни способности, за което не знаех, когато го назначих за глава на въстанието. Жалко, че страхът бавно разрушава първоначалната решителност на намеренията му. Но той все още се смята за главатар и трябва да го използваме като такъв. И силата, и властта трябва да бъдат в наши ръце.

Аз не съм бавен човек, но внимателен. Преди да отговоря, обмислих думите й от всички страни.

— Какво означава това ние и наше? Къде е моето място тук?

Ейнджълин се разположи на креслото и отметна от челото си прелестните си златни коси. В усмивката й имаше около две хиляди волта и те бяха предназначени за мен.

— Искам и вие да участвате в това заедно с мен — каза тя с топла интонация. — Като партньор. Отпред държим княз Рденрант, докато не достигнем пълен успех, след това го отстраняваме и всичко останало правим сами. Съгласен ли сте?

— Да — казах аз. След това с особено въодушевление: — Да… — за първи път бях толкова еднословен, трябваше отново да се концентрирам. — И все пак защо аз? Обикновен телохранител, който преди всичко се грижи за възстановяване на правата си? Не е ли много голям скокът от момче за всичко до председател на правителството?

— Защо питате, след като всичко разбирате — каза тя и се усмихна, от което температурата в стаята се вдигна с още десет градуса. — Можете да ръководите това дело толкова добре, колкото и аз, това ви харесва. Заедно ще направим тази революция и ще завоюваме планетата. Какво ще кажете?

Докато тя говореше, аз ходех назад-напред. Тя стана, взе ръката ми и ме спря. Топлината на пръстите й ме гореше през дрехите. Лицето й беше право срещу мен, усмихващо се, а гласът й стана кадифен и нисък — такъв никога не го бях чувал.

— Ще бъде прекрасно. Задължително. Ти и аз… заедно.

Задължително! Понякога с думи не можеш да кажеш всичко и тогава говори тялото ви. Сега беше същият случай. Ръцете ми я прегърнаха, притиснаха към себе си, устните ми се долепиха до нейните.

Тя ми отговори със същото, ръцете й лежаха на раменете ми, устните й бяха ласкави. Това продължи толкова малко, че впоследствие не бях сигурен дали изобщо го е имало. Топлината внезапно изчезна, всичко стана лошо.

Тя не се бореше с мен, не се опитваше да ме отблъсне, но устните й изведнъж станаха безжизнени, а очите абсолютно празни. Тя така си и стоеше, докато не отпуснах ръце и не се отдръпнах. След това отново седна в креслото.

— Какво стана? — попитах я аз.

— Хубаво личице — това ли е всичко, за което мечтаете? — попита тя, като почти се разрида. Страдание изкриви лицето й. — Всички мъже си приличат… всички сте еднакви.