Стоманеното сърце

Илюзия, сетих се аз и се почувствах глупав. Слонце. Колко ли пъти ще се хвана на това? Огледах стените. Твърдо мернах Повелителя как ме гледа от една от тях. Дръпна се преди да мога да стрелям и мракът отново стана неподвижен.

Чаках и се потях, фокусиран на същата точка. Може би щеше да надникне отново. Фалшивият Повелител на нощта стоеше от дясната ми страна и изглеждаше невъзмутим. Зарево беше някъде в стаята. Невидим. Можеше да ме застреля. Защо не го направи?

Повелителя на нощта отново надзърна и аз стрелях, но се измъкна мигновено и изстрелът рикошира от стената. Реших, че вероятно щеше да излезе срещу мен от друго направление, и се затичах. Докато тичах, замахнах с приклада на пушката по фалшивия Повелител на нощта. Както очаквах, предметът мина през него, а привидението леко трепна, като холограмен образ.

Прозвучаха експлозии. Ейбрахам изруга в ушите ми.

— Какво? — попита Тиа.

— Кръстосаният огън не действа — обясни Коуди. — Накарахме голям брой войници да стрелят едни срещу други през дима, без те да разберат, че Стоманеното сърце е по средата.

— Поне десет изстрела го улучиха — каза Ейбрахам. — Тази теория е отписана. Повтарям, случайният огън не го наранява.

Злочестие!, помислих си. А бях толкова сигурен за тази теория. Скръцнах със зъби, както си тичах. Няма да можем да го убием, помислих си аз. Всичко това ще бъде безсмислено.

— Притеснявам се, че мога да го потвърдя — каза Коуди. — И аз видях куршумите да го удрят, а той дори не обърна внимание.

Пауза.

— Проф, ти си машина. Просто си го мислех.

Единственият отговор на Проф беше сумтене.

— Дейвид, как се справяш с Повелителя на нощта? — попита ме Тиа. — Трябваш ни, за да задействаме фаза четири. Стреляш по Стоманеното сърце с оръжието на баща си. Само това ни остана.

— Как се справям с Повелителя ли? — отвърнах аз. — Зле. Ще изляза, когато мога.

Продължих да се нося по широката открита галерия под редовете за зрителите. Може би ако излезех навън, щях да се оправя по-добре с това. Тук вътре имаше твърде много места за криене.

Той ме чакаше, когато излязох от тунела, мина ми през ума. Трябва да са подслушвали разговорите ни. Ето как знаеха толкова много за първоначалната ни диспозиция.

Това, разбира се, бе невъзможно. Мобилните сигнали не можеха да бъдат хакнати. Леярната Летящ Рицар го гарантираше. А освен това Възмездителите общуваха в собствената си мрежа.

Освен…

Мобилният на Меган. Все още беше свързан с мрежата ни. Бях ли споменал на Проф и на останалите, че тя го загуби при падането? Предполагах, че е бил строшен, но ако не е бил…

Подслушвали са приготовленията ни, мислех аз. Да сме споменавали, че Светлина не е истински? Мислех напрегнато и опитвах да си припомня разговорите ни от последните три дни. Нямах спомен. Може би сме говорили за това, а може би не. Възмездителите обикновено внимаваха при разговорите си по мрежата, просто като още една предпазна мярка.

По-нататъшните ми разсъждения бяха прекъснати, когато забелязах в коридора пред мен някаква фигура. Забавих се, вдигнах пушката до рамо и я взех на прицел. Какво щеше да опита Зарево този път?

Още един образ на Меган, просто застанала права. Носеше джинси и тясна, закопчана догоре червена риза — но не и якето на Възмездителите; златната й коса беше хваната на конска опашка до раменете. Внимателно минах покрай илюзията, ако Повелителя на нощта ме нападнеше отзад. Тя ме гледаше с равнодушен израз, но не помръдна.

Как можех да намеря Зарево? Вероятно щеше да бъде невидим. Не бях сигурен дали има тази сила, но беше логично.

През ума ми преминаха начини да се разкрие невидим Епичен. Или трябваше да слухтя за него, или да замъгля въздуха с нещо. Брашно, пръст, прах… може би някак да използвам тензора? По челото ми се стичаше пот. Ненавиждах да зная, че ме гледа някой, някой, когото аз не мога да видя.

Какво да направя? Първоначалният ми план за справяне със Зарево беше да разкрия, че зная тайната му, и да го подплаша, както направих с Повелителя на нощта при удара за Конфлукс. Това нямаше да подейства сега. Знаеше, че сме след него. Необходимо му беше да види Възмездителите мъртви, за да скрие тайната си. Злочестие, Злочестие, Злочестие!

Илюзията на Меган завъртя глава и ме загледа, докато опитвах да проуча всички ъгли на стаята и да слушам за движения.

Илюзията се намръщи.

— Познавам те — каза тя.

Беше нейният глас. Потреперих. Казах си, че един могъщ Епичен илюзионист ще може да създава и звуци покрай образите си. Зная, че е така. Няма нужда да се изненадвам.

Ала това бе нейният глас. Как така Зарево познаваше гласа й?