Стоманеното сърце

Това наистина ли беше той, или някаква илюзия? Беше ли каквато и да е част от това истинска? Стадионът се разтресе от друг удар, но стрелбата навън замираше. Трябваше бързо да направя нещо или Коуди щеше да се натъкне на Повелителя на нощта.

Повелителя на нощта спря в центъра на коридора и скръсти ръце. Обичайното му спокойствие бе разбито и той изглеждаше ядосан. Най-накрая проговори.

— Тук някъде си, нали?

Да рискувам ли да стрелям? Ами ако той беше илюзията? Можех да бъда убит от истинския Повелител, ако се разкриех. Обърнах се внимателно и огледах стените и пода. Не видях нищо освен мрак, който се промъкваше от близките сенки; пипалата се движеха като нерешителни животни в търсене на храна. Проучваха въздуха.

Ако Зарево наистина се представяше за Меган, щом я застрелях, илюзиите щяха да спрат. Щях да остана само срещу истинския Повелител на нощта, където и да се намираше той. Имаше голяма възможност обаче падналата Меган да е пълна илюзия. Искрите да го отнесат, напречните греди можеха да бъдат илюзия. Един далечен взрив би ли ги свалил наистина?

Ами ако това все пак беше Зарево, сложил си лицето на Меган, та ако я докосна, да усетя нещо истинско? Вдигнах пистолета на баща си и се прицелих в окървавеното й лице. Не се решавах, а сърцето думкаше в ушите ми. Несъмнено Повелителя на нощта можеше да чуе думкането. Аз можех да чуя само него. Какво бих направил, за да се добера до Стоманеното сърце? Бих ли застрелял Меган?

Тя не е истинска. Не може да бъде истинска.

Ами ако е?

Удари на сърцето като гръмотевици.

Дъхът ми, затаен.

Пот на челото ми.

Взех решението си, изскочих от окопа с пушката в лявата ръка — светлината се лееше напред — и с пистолета в дясната. Стрелях и с двете оръжия.

По Повелителя на нощта, а не по Меган.

Обърна се към мен, когато светлината го докосна, широко отвори очи и куршумите го разкъсаха. Отвори уста ужасено и от гърба му пръсна кръв. От солидния му гръб. Падна и стана прозрачен в мига, в който излезе от лъча на фенера ми. Удари се в земята и започна да потъва в нея.

Потъна само наполовина. Замръзна, с отворена уста и кървящи гърди. Бавно се втвърдяваше — почти като изображение от камера, което се фокусира — наполовина потънал в стоманения под.

Чух изщракване и се обърнах. Там стоеше Меган с оръжие в ръка. Пистолет Р226, точно като предпочитания от нея. Другата й версия, притиснатата от отломките, бе изчезнала мигновено. Както и гредите.

— Не го харесвах — безразлично произнесе тя и изгледа трупа на Повелителя на нощта. — Ти просто ми направи услуга. Правдоподобна версия и тъй нататък.

Погледнах я в очите. Познавах тези очи. Наистина. Не разбирах как ставаше, но беше тя.

Не го харесвах.

— Злочестие — прошепнах аз. — Ти си Зарево, нали? Винаги си била.

Не каза нищо, въпреки че очите й погледнаха към оръжията ми — опряната на хълбока пушка и пистолета в другата ръка. Окото й трепна.

— Зарево не е бил мъж — продължих аз. — Той… тя е била жена.

Усетих как очите ми се ококорват.

— Онзи ден, в асансьорната шахта, когато пазачите замалко да ни заловят… не видяха нищо в шахтата. Създала си илюзия.

Тя продължаваше да гледа оръжията ми.

— После, когато бяхме с моторите — подех аз. — Създала си илюзия, че Ейбрахам кара с нас, за да отклониш преследвачите му, за да не им позволиш да видят как истинският Ейбрахам се измъква на сигурно място. Това зърнах зад двама ни, след като той се отдели.

Защо гледаше оръжията ми?

— Търсачът? — казах аз. — Тествал те е, и е определил, че не си Епична. Не… стой. Илюзии. Можеш да го накараш да показва каквото си поискаш. Стоманеното сърце трябва да е знаел, че Възмездителите идват в града. Изпратил те е, за да проникнеш сред тях. Ти си била най-новият от групата преди мен. Не искаше да нападаме Стоманеното сърце. Твърдеше, че вярваш в управлението му.

Тя облиза устни и прошепна нещо. Явно не беше слушала нищо от приказките ми.

— Искрите да го отнесат — промърмори тя. — Не мога да повярвам, че това въобще стана…

Какво?

— Ти го матира… — прошепна тя. — Това беше страхотно…

Матирал съм го? Повелителя на нощта? За това ли говореше? Тя ме погледна и си припомних. Повтаряше един от първите ни разговори, след като тя застреля Случайност. Тогава държеше пушка на хълбока и протегнат напред пистолет. Точно както постъпих аз, за да убия Повелителя на нощта. Гледката явно беше задействала нещо в нея.

— Дейвид — каза тя. — Така се казваш. И смятам, че си много дразнещ.

Май едва сега си спомняше кой съм. Какво бе станало с паметта й?

— Моля? — попитах аз.

Взрив разлюля стадиона и тя погледна през рамо. Все още държеше пистолета насочен към мен.

— На коя страна си, Меган? — попитах аз.

— На своята — незабавно отвърна тя, но после вдигна другата си ръка към главата, явно неуверена.

— Някой ни предаде на Стоманеното сърце — казах аз. — Някой го предупреди, че ще удряме Конфлукс, и някой му каза, че сме хакнали камерите на града. Днес някой ни подслушваше и му съобщаваше какво правим. Ти си била.