Стоманеното сърце

Войниците търчаха след мен. Оръжието на Ейбрахам имаше гранатомет отдолу. Амуниции? Бяха предназначени за изстрелване преди да експлодират, но можех да използвам дистанционния си детонатор и капсула, за да задействам някоя.

Нямах късмет. Оръжието нямаше гранати. Изругах, но тогава съзрях лостчето за дистанционна стрелба. Ухилих се, спрях, обърнах се и поставих картечницата на земята, опрян на парче стомана. Дръпнах лостчето и побягнах.

Стреляше като побеснял и засипа коридора зад мен с куршуми. Вероятно нямаше да причини големи загуби, но аз имах нужда само от малка почивка. Чух как войниците си крещят един на друг да се крият.

Достатъчно. Стигнах друг изход, излязох от коридора и се втурнах на игрището.

От настилката на места се извиваше дим. Попаденията на Стоманеното сърце тлееха след удара и предизвикваха огньове върху неща, които не би трябвало да горят. Вдигнах пистолета и за миг се попитах какво ли би казал Ейбрахам, когато научи, че съм изгубил оръжието му. Отново.

Засякох Стоманеното сърце, който не гледаше към мен, объркан от Проф. Тичах с всички сили, минавах през облаци дим, скачах над отломките.

Стоманеното сърце започна да се обръща, когато го наближих. Можех да видя очите му, властни и арогантни. Ръцете му сякаш горяха от енергия. Спрях се сред извиващия се дим. Ръцете ми трепереха, докато вдигах оръжието. Пистолетът, който уби баща ми. Единственото оръжие, което някога беше наранило това чудовище пред мен.

Стрелях три пъти.

40.

Всички изстрели улучиха… и отскочиха от Стоманеното сърце, като камъчета, хвърлени по танк. Свалих пистолета. Стоманеното сърце издигна ръка към мен; около дланта му засия енергия, но не ми пукаше.

Това е то, мина през ума ми. Опитахме всичко. Не знаех тайната му. Никога не съм я знаел.

Провалих се.

Той пусна енергиен заряд и някаква примитивна частица в мен не искаше просто да стои на място. Хвърлих се настрани, зарядът удари земята до мен и пръсна нагоре дъжд от разтопен метал. Земята потрепери и взривът наруши преобръщането ми. Тупнах тежко върху неподатливата повърхност.

Спрях и замаян се проснах там. Стоманеното сърце пристъпи напред. Наметалото му бе разкъсано на някои места от ударите на Проф, но не изглеждаше да изпитва от това повече от неудобство. Надвеси се над мен с протегната напред ръка.

Беше величествен. Можех да го оценя, дори докато се подготвях да умра от ръцете му. Пелерината в сребърно и черно плющеше, а разкъсванията я правеха някак по-истинска. Класически квадратно лице, челюст, на която би завидял всеки професионален футболист, хармонично и мускулесто тяло, но не като на културист. Това не беше преувеличение; беше съвършенство.

Огледа ме, а ръката му блестеше.

— О, да — каза той. — Детето в банката.

Примигнах изненадано.

— Аз помня всекиго и всичко — каза ми той. — Няма защо да се изненадваш. Аз съм божествен, момче. Не забравям. Смятах те за мъртъв. Недовършена работа. Мразя недовършените работи.

— Ти уби баща ми — прошепнах аз. Глупаво, но това излезе.

— Убил съм много бащи — каза Стоманеното сърце. — И майки, синове, дъщери. Това е мое право.

Сиянието на ръката му стана по-ярко. Приготвих се за каквото идеше.

Проф нападна Стоманеното сърце откъм гърба.

Рефлексивно се претърколих настрана, когато двамата се стовариха върху земята наблизо. Проф се оказа отгоре. Дрехите му бяха обгорени, разкъсани и окървавени. Държеше меча си и започна да го стоварва върху лицето на Стоманеното сърце.

Той се засмя, когато оръжието го удари; всъщност лицето му нащърби меча.

Говореше с мен, за да примами Проф навън, замаяно осъзнах аз. Той…

Стоманеното сърце протегна ръце нагоре, отхвърли Проф и го запрати назад. Съвсем малкото усилие на Стоманеното сърце отнесе Проф на цели три метра. Той се удари и изохка.

Вятърът се засили и Стоманеното сърце се издигна прав. После скочи и се понесе във въздуха. Слезе приклекнал на едно коляно и заби юмрук в лицето на Проф.

Около него плисна червена кръв.

Извиках, изправих се на крака и се затичах към Проф. Глезенът ми обаче не беше в ред, паднах здраво и се ударих в земята. През сълзите от болка видях Стоманеното сърце отново да удря надолу.

Червено. Толкова много червено.

Висшият Епичен се изправи и махна с окървавената си ръка.

— Отличаваш се, дребен Епичен — каза той на падналия Проф. — Смятам, че ме развълнува повече от всеки друг преди теб.

Пропълзях напред и стигнах мястото на Проф. Черепът му беше счупен отляво, очите бяха изскочили напред и гледаха безжизнено. Мъртъв.

— Дейвид! — извика Тиа в ухото ми. Откъм нейния край на линията имаше стрелба. Правоприлагането беше открило хеликоптера.

— Върви — прошепнах аз.

— Но…

— Проф е мъртъв — обясних. — Аз също. Върви.

Тишина.

От джоба си извадих писалката-детонатор. Бяхме насред игрището. Коуди бе поставил моя капсул-детонатор на купчината експлозиви, а тя беше точно под нас. Е, щях да отвея Стоманеното сърце в небето, каквото и да излезе от това.