Стоманеното сърце

Огънят погълна Стоманеното сърце и всичко около него; разкъса тялото му, тъкмо когато той отвори уста, за да закрещи. Кожата се смъкна, мускулите изгоряха, органите бяха накълцани. Издигна поглед към небето, унищожен от вулкана от огън и вихър, който се разтвори под краката му. В тази нищожна частица от мига Стоманеното сърце — най-великият от всички Епични — умря.

Можеше да бъде убит само от някой, който не се страхува от него.

Той натисна спусъка.

Той предизвика детонацията.

И както показа арогантното му и самоуверено презрение, Стоманеното сърце не се страхуваше от себе си. Може би той беше единственото живо същество, което не се боеше.

Нямах време да се усмихна в този замръзнал момент, но въпреки това го усетих, когато огънят дойде за мен.

41.

Гледах менящата се окраска от червено, оранжево и черно. Стена от огън и разрушение. Гледах я, докато изчезна. Остави черен белег на земята пред мен около широката пет крачки дупка — кратерът на експлозията.

Гледах всичко това и установих, че все още съм жив. Признавам, че беше най-объркващият момент в живота ми.

Зад мен някой простена. Завъртях се и видях Проф да присяда. Дрехите му бяха залети с кръв и имаше няколко драскотини по кожата, но черепът му си беше цял. Дали бях сбъркал степента на нараняванията му?

Проф протягаше ръка напред с разперена длан. Тензорът му бе разнищен.

— Искри — каза той. — Още 3-4 сантиметра или малко повече и нямаше да мога да го спра.

Прокашля се в юмрука си.

— Ти си слонце с късмет.

Докато говореше, порязванията на кожата му се събираха и зарастваха. Проф е Епичен, казах си аз. Създал е енергиен щит, за да блокира експлозията!

Едва се изправи на крака и огледа стадиона. Няколко войници от Правоприлагането бягаха, след като го видяха да става. Явно не искаха да имат нищо общо със ставащото в центъра на игрището.

— От… — попитах аз. — Откога?

— От Злочестие — отговори Проф и изпука с врата си. — Мислиш ли, че обикновен човек би могъл да издържи срещу Стоманеното сърце колкото мен тази нощ?

Не, разбира се.

— Изобретенията са фалшиви, нали? — продължих аз и постепенно го осъзнавах. — Ти си надарител. Предал си ни способностите си. Екраниращи способности във формата на якета, лекуващи способности във формата на болконтрола, разрушителни способности във формата на тензорите.

— Не знам защо го направих — каза Проф. — Жалък нищожен…

Простена, вдигна ръка към главата си, после изскърца със зъби и изръмжа.

Смаяно отстъпих назад.

— Толкова е трудно да се бориш с това — изрече той през стиснати зъби. — Колкото повече го ползваш… Аах!

Застана на колене и се хвана за главата. За няколко минути притихна и аз го оставих на мира, а и не знаех какво да кажа. Когато надигна глава, изглеждаше по-овладян.

— Давам го — обясни той — понеже, ако го използвам… то прави с мен това.

— Ти можеш да се бориш с него, Проф — казах аз. Струваше ми се вярно. — Виждал съм те как го правиш. Ти си добър човек. Не го оставяй да те овладее.

Той кимна, докато вдишваше и издишваше дълбоко.

— Вземи — и протегна ръка.

Колебливо поех ръката му със здравата си ръка — другата беше счупена. Трябваше да изпитвам болка от това. Твърде съм шокиран.

Не се почувствах по-различно, но Проф явно все повече се овладяваше. Ранената ми ръка се поправяше и костите се съединяваха. За секунди можех отново да я движа и тя действаше отлично.

— Трябва да го разделя помежду ви — продължи той. — Явно не… прониква във вас тъй бързо, както в мен. Но ако предам всичко на един човек, той ще се промени.

— Затова Меган не е могла да използва тензорите — казах аз. — Или болконтрола.

— Какво?

— О, извинявай. Не знаеш. Меган също е Епична.

— Моля?

— Тя е Зарево — казах аз и се присвих малко. — Послужила си е с илюзионистичната си сила, за да измами търсача. Чакай, търсачът…

— Тиа и аз го програмирахме да не ме засича — обясни Проф. — За мен дава лъжлив негатив.

— О. Все едно, според мен Стоманеното сърце трябва да е изпратил Меган да се внедри сред Възмездителите. Едмънд обаче каза, че не може да дава силите си на други Епични, тъй че… да. Ето защо въобще не е можела да си служи с тензорите.

Проф поклати глава.

— Когато той го каза там, в скривалището, аз се запитах. Никога не бях опитвал да предам своите сили на друг Епичен. Трябваше да забележа… Меган…

— Нямало е как да знаеш — възразих му аз.

Проф вдиша и издиша, после кимна. Погледна ме.

— Окей, синко. Няма от какво да се боиш. Този път минава бързо.

Той се поколеба.

— Струва ми се.

— За мен това е достатъчно — отговорих му, докато се изправях.

Въздухът миришеше на експлозиви — на барут, дим и изгоряла плът. Засилващата се светлина на слънцето се отразяваше от стоманените повърхности около нас. Струваше ми се почти заслепяваща, а слънцето още не беше изгряло дори.

Проф погледна слънчевата светлина, сякаш не я беше забелязал одеве. Всъщност се усмихна и все повече приличаше на старото си „аз“. Закрачи през игрището и се насочи към нещо сред отломките.