Стоманеното сърце

Няколко войници от Правоприлагането се втурнаха към Стоманеното сърце и докладваха за периметъра. Чух как коптерът думка, докато се издигаше, за да се отдалечи. Чух и как Тиа плаче на линията.

Застанах на колене до тялото на Проф.

Баща ми умира пред мен. Застанал съм на колене до него. Върви… бягай…

Поне този път не бях страхливец. Вдигнах писалката и докоснах с пръст копчето на върха. Взривът щеше да ме убие, но нямаше да нарани Стоманеното сърце. Беше оцелявал в експлозии по-рано. Все пак можеше да отнеса няколко войници със себе си. Това си струваше.

— Не — нареди Стоманеното сърце на хората си. — Аз ще се оправям с него. Този е… специален.

Погледнах към него и примигнах със замаяните си очи. Беше вдигнал ръка, за да отпрати хората от Правоприлагането.

Имаше нещо странно в далечината зад него, над ръба на стадиона, над луксозните апартаменти. Намръщих се. Светлина? Но… това не беше правилната посока. Не гледах към града. Освен това, градът никога не беше излъчвал толкова величествена светлина. Червено, оранжево, жълто. Самото небе сякаш бе пламнало.

Примигнах през димната мараня. Слънчева светлина. Повелителя на нощта бе мъртъв. Слънцето изгряваше.

Стоманеното сърце се завъртя. След това залитна назад и издигна ръка срещу светлината. Устата му зина от благоговение; после я стисна и изскърца със зъби.

Обърна се към мен, а очите му бяха разширени от гняв.

— Трудно ще бъде да намеря заместник на Повелителя на нощта — изръмжа той.

Коленичил посред игрището, аз гледах светлината. Този прекрасен блясък, това могъщо нещо отвъд.

Има по-големи от Епичните неща, казах си аз. Има живот, има и любов, има я и самата природа.

Стоманеното сърце тръгна към мен.

Където има злодеи, там ще има и герои. Гласът на баща ми. Само почакайте. Те ще дойдат.

Стоманеното сърце вдигна блестящата си ръка.

Понякога, синко, трябва да подадеш ръка на героите…

И изведнъж разбрах.

Разбирането отвори ума ми, като горящите лъчи на самото слънце. Аз знаех. Аз разбирах.

Без да поглеждам надолу, взех оръжието на баща си. Помотах го из ръцете си за миг и после го насочих право към Стоманеното сърце.

Стоманеното сърце изхъмка и го изгледа презрително.

— Е?

Ръката ми трепереше цялата. Слънцето осветяваше Стоманеното сърце откъм гърба.

— Идиот — произнесе той, протегна се, сграбчи ръката ми и строши костите. Почти не усетих болка. Пистолетът падна на земята с едно дрън. Стоманеното сърце протегна ръка, въздухът долу се завихри и създаде малък вятър под оръжието; той го издигна в ръката му. Епичният го насочи към мен.

Вдигнах поглед към него. Обрамчен от сияйна светлина убиец. Гледан така, той беше просто сянка. Тъмнина. Нищо пред истинската сила.

Хората на този свят, сред тях и Епичните, ще изчезнат с времето. Може и да съм червей в сравнение с него, но пък той беше червей в строежа на мирозданието.

На бузата му стоеше мъничката резка на белега. Единственото несъвършенство в тялото му. Дар от човек, който беше вярвал в него. Дар от човек, по-добър от това, което Стоманеното сърце въобще щеше да бъде или да осъзнае.

— Трябваше да внимавам повече онзи ден — каза той.

— Баща ми не се страхуваше от теб — прошепнах аз.

Стоманеното сърце настръхна, насочил оръжието към главата ми; аз бях пред него на колене, окървавен. Винаги използваше оръжието на неприятеля си срещу него. Това бе част от модела. Вятърът разбърка издигащия се край нас дим.

— Това е тайната — казах аз. — Държиш ни в мрак. Демонстрираш ужасните си сили. Убиваш, разрешаваш на Епичните да убиват, обръщаш оръжията на хората срещу тях. Дори пускаш лъжливи слухове колко си ужасен, все едно не си изключително зъл. Искаш да се страхуваме…

Очите на Стоманеното сърце се разшириха.

— … понеже можеш да бъдеш наранен само от някой, който не се страхува от теб — довърших аз. — Само че такъв човек не съществува, нали? Ти се грижиш за това. Дори Възмездителите, дори Проф. Дори и аз. Всички се боим от теб. За щастие, познавам някой, който не се бои от теб и никога не се е боял.

— Нищо не знаеш — проръмжа той.

— Знам всичко — прошепнах аз. После се усмихнах.

Стоманеното сърце дръпна спусъка.

Вътре в пистолета чукчето удари края на гилзата на куршума. Барутът експлодира и оловото полетя напред, призовано да убива.

Вътре в цевта то удари нещото, което бях поставил там. Тънка писалка, с копче на върха, което можеш да натиснеш. Беше достатъчно малка, за да влезе в пистолета. Детонатор. Свързан с експлозивите под краката ни.

Куршумът удари бутона и го натисна.

Кълна се, че можах да видя как протича експлозията. Всеки удар на сърцето ми сякаш траеше цяла вечност. Огънят избликна нагоре, а стоманеното игрище се скъса като хартия. Страховита червенина, която си отива с мирната красота на изгрева.