Стоманеното сърце

И личността на Меган се променяше, когато използваше силите си, мина през ума ми. В асансьорната шахта, на мотора… променяше се. Ставаше по-рязка, по-арогантна, дори по-зла. Всеки път преминаваше бързо, но тя едва бе използвала силите си, тъй че може би ефектът върху нея е бил по-слаб.

Ако беше вярно, прекарването на време с Възмездителите — когато е трябвало да внимава да не използва способностите си, за да не се издаде — я е предпазвало. Хората, при които е било предвидено да се внедри, от своя страна я бяха направили повече човек.

Проф се върна с нещо в ръката. Череп, почернял и овъглен. През саждите проблясваше метал. Стоманен череп. Обърна го към мен. На дясната скула имаше резка, като оставена от куршум следа.

— Ха — казах аз и взех черепа. — Ако куршумът е могъл да засегне костта му, защо взривът не е могъл?

— Не бих се изненадал, ако смъртта му е задействала неговата трансферсионна способност — обясни Проф. — Превърнал е останалото от себе си — костите, или част от тях — в стомана, докато е умирал.

Струваше ми се прекалено. Но пък с Епичните ставаха странни неща. Имаше необичайни работи, особено при смъртта им.

Докато гледах черепа, Проф се свърза с Тиа. Разсеяно долових плача, радостните възклицания и разговора, който завърши с това, че тя обърна коптера за нас. Погледнах нагоре и после се усетих как крача към входа на тунела към вътрешността на стадиона.

— Дейвид? — повика ме Проф.

— Ще се върна сега — отвърнах му аз. — Искам да взема нещо.

— Коптерът ще е тук след няколко минути. Предлагам да не сме тук, когато Правоприлагането пристигне в голям брой и види какво е станало.

Затичах се, но той не каза нищо повече. Влязох в мрака, включих светлината на мобилния си на максимум и илюминирах високите сводести коридори. Профучах покрай затъналия в стоманата труп на Повелителя на нощта. Покрай мястото, където Ейбрахам детонира взрива.

Забавих се, надничах в павилиони и тоалетни. Нямах много време да оглеждам и скоро се почувствах глупаво. Какво очаквах да открия? Тръгнала си е. Тя е…

Гласове.

Замръзнах, после се обърнах в мрачния коридор. Там. Тръгнах направо и най-накрая намерих стоманена врата, замръзнала отворена, която водеше в портиерска стаичка. Почти можех да разпозная гласа. Беше познат. Не гласът на Меган, а…

— „… Заслужаваше да преживееш това, дори и аз да не оцелея“ — произнесе гласът. Последва стрелба, която звучеше далеч. — „Знаеш ли, мисля, че хлътнах по теб в първия ден. Глупаво, а? Любов от пръв поглед. Ама че клише.“

Да, познавах този глас. Моят. Спрях на входа и се чувствах все едно сънувам, докато слушах собствените си думи. Изговорени, докато съм защитавал умиращото тяло на Меган. Продължих да слушам, докато цялата сцена се извърти. Чак до края.

— „Не знам дали те обичам“ — произнесе гласът ми. — „Каквото и да е това чувство, то е най-силното, което съм изпитвал от години. Благодаря ти.“

Записът спря. После започна да се върти отначало.

Влязох в стаичката. Меган седеше на пода в ъгъла и гледаше мобилния телефон в ръцете си. Намали звука, когато влязох, но не спря да гледа екрана.

— Имам таен видео и аудиозапис — прошепна тя. — Камерата е поставена в кожата ми, над окото. Задейства се, ако затворя очи твърде дълго или ако пулсът ми стане прекалено учестен или прекалено разреден. Изпраща материала в една от базите ми в града. Започнах да го правя, след като умрях първите няколко пъти. Превъплъщаването винаги е объркващо. Помага ми, ако мога да видя какво е довело до смъртта ми.

— Меган, аз… — какво можех да кажа?

— Меган е истинското ми име — каза тя. — Не е ли смешно? Смятах, че мога да го дам на Възмездителите, понеже онази личност, личността, която аз бях, е мъртва. Меган Тараш. Не е имала никаква връзка със Зарево. Била е просто обикновен човек.

Тя вдигна поглед към мен и на светлината на екрана на телефона й можах да видя сълзи в очите й.

— Пренесъл си ме по целия път — прошепна тя. — Гледах го, когато се преродих първия път сега. Не разбирах действията ти. Мислех си, че трябва да си искал нещо от мен. Сега виждам нещо различно в извършеното от теб.

— Трябва да вървим, Меган — казах аз и пристъпих напред. — Проф може да го обясни по-добре от мен. Сега просто ела с мен.

— Умът ми се променя — прошепна тя. — Когато умра, на следващия ден се прераждам в светлина. На случайно място, не където е било тялото ми, не там, където съм умряла, но наблизо. Всеки път е различно. Аз… не се чувствам като себе си, особено след това. Не съм тази, която искам да бъда. Няма смисъл. На какво вярваш, Дейвид? На какво вярваш, когато собствените ти мисли и чувства явно те мразят?

— Проф може…

— Спри — каза тя и вдигна ръка. — Не… не се приближавай. Просто ме остави. Трябва да помисля.

Пристъпих напред.

— Спри!

Стените изсветляваха, а около нас се надигаха пламъци. Подът зад мен се огъна и се повдигна. Залитнах.

— Трябва да дойдеш с мен, Меган.