Стоманеното сърце

Облегнах се на стената, преместих тежестта на Меган, после натиснах бутона на писалката-детонатор. С облекчение чух едно пук, когато резервоарът на мотора избухна. Виковете се усилиха. Може би съм помел неколцина с взрива; ако наистина имах късмет, щяха да предположат, че се крия някъде около останките на мотора и съм хвърлил граната или нещо такова.

Вдигнах Меган и после свих наляво на кръстовището. Кръвта й се беше просмукала в дрехите ми. Сигурно е мъртва вече…

Не. Нямаше да мисля за това. Единият крак пред другия. Помощта пристига. Проф обеща, че ще дойде помощ. Ще дойде. Проф не лъжеше. Джонатан Федрус, създател на Възмездителите. Човек, когото някак си разбирах. Ако на този свят имаше нещо, на което да смятам, че мога да се опра, то това беше той.

Повървях пет минути, преди да се наложи да спра изведнъж. Тунелът пред мен свърши в равна стоманена стена. Без изход. Погледнах през рамо и видях фенерчета и движещи се сенки. Нямаше измъкване оттук.

Коридорът наоколо ми беше широк, може би двадесет крачки, и висок. На пода се търкаляше старо строително оборудване, макар че повечето май е било отнесено от случайни типове. Имаше няколко купчини натрошени тухли и блокчета от сгурия. Напоследък някой е правил още стаи тук долу. Е, това можеше и да осигури някакво прикритие.

Прекатурих се, положих Меган на земята зад най-голямата купчина и нагласих телефона си на ръчно отговаряне. Проф и останалите нямаше да могат да ме чуват, освен ако не докоснех екрана на излъчване, но това означаваше, че те няма и да разкрият положението ми при опит да се свържат с мен.

Приклекнах зад тухлите. Купчината не ме закриваше напълно, но беше по-добре от нищо. Притиснат в ъгъла, врагът ме превъзхожда по огнева мощ, нямам път за…

Изведнъж се почувствах като идиот. Бръкнах в джоба с цип на крачола и потърсих тензора. Измъкнах го с усещане за триумф. Може би бих могъл да копая до стоманените катакомби или просто до другата страна и да намеря по-безопасен път.

Надянах ръкавицата и чак тогава разбрах, че тензорът е на парченца. Гледах го отчаяно. Беше в джоба на крака, върху който паднах, и джобът е бил скъсан в долната си част. На тензора му липсваха два пръста, електрониката му беше счупена — парчетата висяха като очи, подаващи се от очните кухини на някое зомби в стар филм на ужасите.

Почти се засмях, щом се отпуснах отново. Войниците от Правоприлагането претърсваха коридорите. Викове. Стъпки. Фенери. Приближаваха се.

Мобилният премигна леко. Намалих звука, натиснах екрана и се наведох.

— Дейвид? — попита ме Тиа много тихо. — Дейвид, къде си?

— Достигнах дъното на тунела — прошепнах й в отговор и задържах телефона до устата. — Завих наляво.

— Ляво? Това е път без изход. Трябва да…

— Знам — отвърнах аз. — В другите направления имаше войници.

Погледнах Меган, просната на пода. Отново докоснах врата й.

Все още има пулс. Облекчено затворих очи. Не че има някакво значение сега.

— Злочестие — изруга Тиа. Чух стрелба и подскочих; мислех, че е от моята позиция. Но не беше. Дойде от линията.

— Тиа? — просъсках аз.

— Тук са — обясни тя. — Не се тревожи за мен. Мога да удържа мястото. Дейвид, трябва…

— Хей, ти! — донесе се глас откъм пресечката.

Наведох се, но могилката от тухли не беше достатъчно голяма, за да ме скрие изцяло, освен ако направо не лежах хоризонтално.

— Там има някой! — извика гласът. Към мен се насочиха мощните фенери на Правоприлагането. Повечето от тях бяха на дулата на автомати.

Мобилният светна. Чукнах го.

— Дейвид.

Гласът на Проф. Звучеше задъхано.

— Използвай тензора.

— Счупен — прошепнах аз. — Строших го при катастрофата.

Мълчание.

— Все пак опитай — настоя Проф.

— Проф, не работи.

Надзърнах над тухлите. В другия край на залата се събираше голяма група войници. Няколко бяха коленичили с насочени към мен оръжия, долепили очи до прицелите. Останах долу.

— Просто го направи — заповяда Проф.

Въздъхнах, после притиснах ръка към земята. Затворих очи, но не беше лесно да се съсредоточа.

— Вдигни ръце и бавно излез отпред! — долетя към мен един глас от залата. — Ако не се покажеш, ще се принудим да открием огън.

Опитах да не им обръщам внимание, доколкото можеше. Фокусирах се върху тензора и вибрациите. За миг си помислих, че усещам нещо, ниско бръмчене — дълбоко и силно.

Изчезна. Това беше глупаво. Все едно да опиташ да пробиеш дупка в стената само с бутилка сода.

— Съжалявам, Проф — обадих се аз. — Прецакан е абсолютно.

Проверих магазина в пистолета на баща си. Пет куршума. Пет скъпоценни куршума, които може би щяха да наранят Стоманеното сърце. Нямаше да имам шанса да го разбера.

— Времето ти изтича, приятел! — викна войникът към мен.

— Трябва да удържиш — напрегнато изрече Проф. При толкова намален звук гласът му звучеше слаб.

— Отиди при Тиа — казах му аз и започнах да се подготвям.

— Тя ще бъде наред — обясни Проф. — Ейбрахам е тръгнал да й помага, а скривалището е проектирано с мисълта за нападение. Тя може да запечата входа и да ги очаква. Дейвид, трябва да удържиш достатъчно дълго, за да пристигна аз.