Стоманеното сърце

Злочестие да го отнесе, помислих си аз, а бузите ми пламтяха от гняв. Преди да съм помислил, извадих пистолета изпод мишницата — пистолетът, убил баща ми — и изпратих четири изстрела във войниците почти с право мерене. Не се целех в гърдите или в бронята. Хубавото място беше вратът.

И двамата паднаха. Дишах дълбоко и накъсано, а ръката и пистолетът ми трепереха пред мен. Премигнах няколко пъти, изненадан, че съм успял да ги ударя. Може би Меган беше права за пистолетите.

Простенах и успях да седна изправен. Якето ми беше на парцали; много от диодите по вътрешната му страна — те пораждаха защитното поле — пушеха или пък бяха напълно изскубнати. Кракът ми беше лошо одран от едната страна. Нищо че болеше страховито, драскотините не бяха твърде дълбоки. Успях да се задържа на крака и да ходя. Някак си.

Болката беше… твърде неприятна.

Меган! Мисълта се появи през замайването и — колкото и да бе глупаво — не проверих дали двамата войници наистина са мъртви. Докуцуках до мястото, където падналият мотор се беше забил в стената. Единствената светлина идваше от моя мобилен. Избутах останките и намерих Меган просната отдолу — якето й беше още по-зле от моето.

Не изглеждаше добре. Не се движеше, очите й бяха затворени, каската беше сцепена и само наполовина на главата й. По бузата се стичаше кръв. Беше с цвета на устните й. Ръката й беше усукана под странен ъгъл, а цялата страна — кракът и торсът — бе окървавена. Коленичих ужасѐн, а студената, спокойна светлина на мобилния ми телефон разкриваше страшни рани навсякъде, където я насочех.

— Дейвид?

Гласът на Тиа се донесе тихо от телефона ми, който си висеше на мястото в якето. Чудо беше, че все още работи, въпреки че бях загубил слушалката.

— Дейвид? Не мога да се свържа с Меган. Какво става?

— Меган е ранена — вдървено изговорих аз. — Мобилният й не работи. Вероятно е счупен.

Беше прикрепен към нейното яке, което също бе почти унищожено.

Дишане. Трябва да проверя дали диша. Наведох се и опитах да доловя дъха й с екрана на телефона си. Тогава се сетих да проверя за пулс. Аз съм в шок. Не мисля правилно. Може ли това да ти мине през ума, когато не мислиш правилно?

Притиснах пръсти към врата на Меган. Кожата беше лепкава.

— Дейвид! — напрегнато каза Тиа. — Дейвид, има разговори по каналите на Правоприлагането. Знаят къде сте. Много поделения се съсредоточават срещу вас. Пехота и бронирани. Бягай!

Напипах пулс. Плитък, слаб, но го имаше.

— Жива е — казах аз. — Тиа, жива е!

— Трябва да се махнеш оттам, Дейвид!

Носенето на Меган би могло да влоши положението й, но да я оставя със сигурност щеше да го направи. Хванеха ли я, щяха да я изтезават и да я екзекутират. Свалих накъсаното си яке и си превързах крака. Междувременно усетих нещо в джоба. Извадих го. Писалката-детонатор и взривните капсули.

В момент на просветление залепих една от капсулите на резервоара на мотоциклета. Чувал бях, че човек може да ги дестабилизира и да ги взриви, стига да знае какво прави — а аз не знаех. Все пак изглеждаше добра идея. Единствената ми идея. Взех мобилния и го закачих на лентата на китката. После поех дълбоко дъх, избутах настрана счупения мотор — предното колело беше напълно откъснато — и вдигнах Меган.

Счупената й каска се измъкна сама, падна и изпука на земята. От това косата й се спусна по рамото ми. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Хората винаги са така. При все че бе дребна, беше компактна, плътна. Реших, че вероятно няма да й хареса, ако ме чуе да я описвам по този начин.

Вдигнах я на рамене и започнах да слизам с олюляване по тунела. От тавана през интервали провисваха малки жълти лампички и на светлината им едва виждах, нищо че бях от подземните улици.

Скоро раменете и гърбът ми се оплакаха. Продължих да вървя, единият крак след другия. Не се движех много бързо. Нито пък мислех много добре.

— Дейвид — гласът на Проф. Спокоен, наситен.

— Няма да я изоставя — процедих през стиснати зъби.

— Не бих те карал да вършиш нещо такова — отвърна той. — По-скоро бих те накарал да не отстъпваш от позицията си и да заставиш Правоприлагането да застреля и двама ви.

Не особено утешително.

— Няма да се стигне дотам, синко — обясни Проф. — Идва помощ.

— Мисля, че мога да ги чуя — казах аз. Най-после бях стигнал края на тунела; завършваше на тясно кръстовище в подземните улици. Тук нямаше постройки, а само стоманени коридори. Не познавах тази част от града добре.

Таванът беше солиден, без отвори за въздуха отгоре, както в района, където бях израсъл. Отдясно определено дочух да отекват викове. Отзад чух дрънчене — стоманени крака тропаха по стоманения под. Още викове. Намерили бяха мотора.