Сътворението

— Какво според теб иска Демарат?

— Иска света! Какво друго си струва да имаш? — Мардоний направо изкрещя в ухото ми, а бледото му лице само за миг порозовя като корал. Тъкмо тогава ми стана ясно, че той не само ще оздравее, но и още веднъж ще получи, ако не света, то командуването на войските на Великия цар.

Пред нас се появи козар със стадото си. Поклони се ниско. Каза нещо на диалект и отмина. Очевидно нямаше представа кои сме. За него бяхме просто чужденци, запътили се към Морския дворец.

Двамата с Мардоний едновременно си помислихме едно и също.

— Управляваме милиони — каза той с известно учудване, — а те дори не знаят имената ни.

— Може да не знаят нашите имена, но знаят, че Великият цар е Дарий.

Мардоний поклати глава.

— Този козар не знае кой е Дарий.

Не се съгласих. Решихме да се обзаложим. Докато Мардоний си почиваше, седнал на скалата, аз се проврях между животните и настигнах козаря, който ме гледаше уплашено. Заговорих го. Той отвърна нещо. Оказа се че не разбирам нито дума от неговия първобитен дорийски диалект, а и той точно толкова разбра от моя йонийски. След известно време намерихме някакъв общ език, тьй че успяхме да проведем елементарен разговор.

— Кой е твоят суверен? — попитах аз.

— Деметрий, млади господарю. Негова е цялата планина ей там отсреща. Негово е и това стадо.

— Но кой е господарят на Деметрий?

Човекът се намръщи и се замисли. Докато се бореше с тази нова мисъл, една въшка използува затишието, за да пропътува бързо от отметнатата назад коса до рошавата му брада, която започваше почти от скулите. Въшката намери сигурно убежище в гъсталака на брадата и аз се успокоих. Онези, които не са ловци по природа, взимат страната на преследваните.

— Не знам — отвърна той накрая. Посочих сивия дворец на хълма.

— Ами тази царица?

— Царица? — повтори той думата, сякаш я чуваше за пръв път.

— Жената, която живее там горе?

— А, жената! Виждал съм я. Язди кон като мъж. Много е богата.

— Тя е царицата на Халикарнас.

Човекът кимна. Очевидно думата му бе непозната.

— Да, да. Козите се отдалечават, млади господарю.

— Но кой е нейният господар?

— Сигурно мъжът й.

— Тя е вдовица. Все пак има един човек над нея и той е нейният суверен.

Още веднъж бях използувал непозната дума.

— Суверен? — повтори той. — Е, аз не идвам много често от тази страна на планината. Не познавам много хора тук.

— Но не може да не знаеш името на Великия цар. Той твоят суверен, и моят суверен, и всички хора по света знаят името му.

— И какво е то, млади господарю?

На Мардоний му бе приятно, че спечели облога.

— Трябва да има някакъв начин да повлияем на тези хора — упорствувах аз.

— Струва ли си труда? Той отглежда козите си и плаща някакъв наем на земевладелеца, който пък плаща да-нъци на царицата, а тя плаща налог на Великия цар. Какво повече можем да искаме от един прост селянин? Защо да си блъска главата над това кои сме ние и кой е Дарий?

Когато стигнахме върха на скалата, лицето на Мардоний бе обляно в пот, сякаш го бе къпал топлият индийски дъжд.

— Дворът не е целият свят — заяви доста неочаквано той.

— Така е. Но е нашият свят. И техният, няма значение знаят ли за това, или не — отговорих аз, както подобава на истински царски съгледвач.

— Ти никога не си бил в морето. Думите на Мардоний ме озадачиха.

Когато му припомних, че съм преплавал Южното море, той поклати глава.

— Друго исках да кажа. Никога не си командувал собствен кораб. Това е нещо несравнимо.

— Да, Господарю на морето — подразних го аз добродушно.

Но той не можа да ми отговори. Отново се бе задъхал. Седнахме на една повалена колона точно срещу двореца. Известно време наблюдавахме как идват и си отиват просителите.

— Какви са новините от Ксеркс? — Мардоний изтри лицето си с ръкав. Утринната прохлада бе изчезнала под лъчите на слънцето и сега от самата земя се надигаше зной.

— В Персепол е — отговорих аз.

— Строи ли? — Мардоний вдигна една шишарка. — Що за живот е това? — Взе да чупи твърдите люспи на шишарката, като търсеше под тях семена. Но семена нямаше и той запрати шишарката по дървото, което я беше родило. — Казах на Великия цар, че Ксеркс трябва да поведе армиите към Атина. — Знаех, че е лъжа, но си замълчах. — Дарий се съгласи.

— И все пак не позволиха на Ксеркс да замине.

Мардоний потърка ръка в грубата повърхност на каменната колона.

— Ксеркс трябва да завоюва победи. — Той потупа камъка, сякаш беше кон. — Миналата година, когато разбрах, че няма да съм достатъчно здрав, за да изляза на бойното поле, посъветвах Великия цар да отмени похода на запад и да изпрати армия в онази твоя маймунска страна.

— Това истина ли е? — Въпросът ми беше груб, защото не знаех отговора.

— Един персийски благородник винаги казва истината — отговори без усмивка Мардоний. — Дори когато лъже — добави той. Личеше, че кракът пак го боли. — Да. Това е истина. Искам едно-единствено нещо, да бъда завоевателят на гърците. Не желая да деля тази заслуга с Артаферн или Датис. Ето защо тогава се надявах Ксеркс да поведе армията на изток.

— А догодина ти ще я поведеш на запад.

— Това исках. Но не го получих.