Сътворението

— Ами да, той сега ми е братовчед. Вчера бе нещо като маг и се наливаше с хаома, а днес е член на императорското семейство.

— Никога не съм бил маг — възпротивих се аз. Много се дразнех, а и до ден-днешен се дразня, когато ме наричат маг, и Мардоний отлично го знаеше. Така е с приятелите от детинство — когато не са открити врагове.

— Не го слушай какво говори. Види ли огнения олтар, грабва свещените съчки и започва да припява…

— Коя от благородните дами е майката на жена ти? — попита ме Артемизия, с което накара Мардоний да млъкне..

— Царица Атоса, дъщерята на Кир Велики. И аз се казвам Кир, нарекли са ме в негова чест.

Доста се учудих, че Артемизия не знае името на жена ми. А може би само се преструваше, че не го знае.

— Тук, на това далечно място край морето, сме откъснати от света — продължи тя. — Знаеш ли, че никога не съм ходила в Суза?

— Ще дойдеш с мен, когато се върна в двора — обади се Мардоний. В това време упражняваше мускулите на болния си крак, като бавно го повдигаше и го сваляше.

— Струва ми се, че няма да е тактично — заяви Артемизия и ни дари с една от редките си усмивки, която изведнъж я направи женствена, дори красива. — Как се казва благородната ти жена?

— Пармида — отвърнах аз.

Демокрит иска да му разкажа повече за брака си. Чуди се защо са дали на жена ми точно това име. Навремето и аз се чудех. След като бях чул как Атоса негодува срещу съпругата на Дарий — Пармида, не можах да повярвам на ушите си, когато дворцовият управител ми съобщи, че ще се оженя за Пармида — дъщеря на Атоса! Спомням си, че помолих евнуха да повтори името, а той го изрече отново и добави:

— Тя е най-красивата от дъщерите на царица Атоса. Това е общоприетият дворцов израз в подобни случаи и ако не означава обратното, не означава нищо. Попитах дали е наречена на името на дъщерята на узурпатора, но дворцовият управител или не знаеше, или не желаеше да ми отговори.

Не успях да разбера много и от обяснението на Атоса.

— Пармида е име, което значи много за Ахеменидите — отсече тя. — Както сам ще се увериш, тя е ужасно сприхава, при това е умна. Две качества, които лично аз, ако бях мъж, но за съжаление не съм, не бих искала жена ми да притежава. Но това не е важно. Важното е не каква е, а коя е. Вземи я. Ако се държи безобразно, бий я.

Взех я. Бих я веднъж. Не помогна. Пармида бе жена с неприятен нрав и силна воля. Възпроизвела бе характера на Атоса, но в най-лош вариант. Външно приличаше на Дарий. Но чертите, които правеха лицето на Великия цар красиво, у нея изглеждаха съвсем не на място. Когато се оженихме, бе на осемнадесет години и не можеше да се помири с мисълта, че са я отредили на човек като мен. Бе живяла с надеждата, че в най-лошия случай ще стане жена на един от Шестте, а ако има късмет, ще се сдобие с короната на някое съседно царство. Вместо това я омъжиха за нищо и никакъв царски съгледвач. Отгоре на всичко беше страстна дяволопоклонничка и щом чуеше името на Зороастър, си запушваше ушите. Веднъж толкова ме обиди, че я ударих с всичка сила по лицето с опакото на ръката си. Тя падна върху една ниска масичка и си счупи китката. Казват, че жените обичали мъже, които упражняват над тях физическо насилие. Що се отнася до Пармида, това не излезе вярно. След онзи случай още повече ме намрази.

Няколко години поддържах собствена къща в Суза и Пармида делеше женските покои с Лаида, която, естествено, много я харесваше. Лаидината опърничавост няма граници. Не си взех други жени. Така че двете прекарваха дълго време заедно. Никога не съм изпитвал желание да узная какви разговори водят. Достатъчно добре си ги представях!

След като ни се роди мъртва дъщеря, вече изобщо не ходех при Пармида. Когато Ксеркс стана Велик цар, помолих го да си я прибере и той я прибра. Пармида умря, докато бях в Китай. Това е нещастна история, Демокрите, и не виждам смисъл да говорим за нея.

Разпитах Артемизия за отношенията й със сатрапа. Като царски съгледвач имах твърдото намерение да поправя нередностите, както и да причиня определен брой неизбежни неприятности. На въпросите ми Артемизия отговаряше с невъзмутимо спокойствие.

— В отлични отношения сме. Той не ме посещава и аз не го посещавам. Данъка си плаща направо в хазната в Суза и ковчежникът изглежда доволен. Затова пък той ме посети няколко пъти.

— Кой е ковчежникът? — попита Мардоний. Обичаше да се прави, че не знае името на нито един служител от канцеларията, за да подчертае височайшето си пренебрежение към някакви си там чиновници. Но и той, като всич-ки останали, отлично знаеше, че империята се управлява от чиновниците в канцеларията и евнусите в харема.

— Барадкама — отговорих аз. — Доколкото ми е известно, съвестно си гледа работата. Знам, че изисква пълна отчетност за всички похарчени в Персепол суми и ако липсва дори една партида кедрово дърво, хвърчат глави.

— Бих искала аз да имам такъв съвестен служител — каза Артемизия, — макар владенията ми да са скромни.

Внезапно от съседната стая се чуха звуци на лира. Мардоний изпъшка, а Артемизия още повече се изправи на стола.