Сътворението

Един благородник любезно ме разпита за Персия. Къде се намира? Колко е далеч? Когато обясних, че е на хиляда мили от Чампа — пристанище, за което всички бяха чували, — десетина глави закимаха с изумление.

— Той твърди — продължи Хуан с почти беззъбата си усмивка, — че в неговата страна всички хора са подчинени на държавата и единствено държавата е мерило за доброто и злото.

Благородниците кимаха и се усмихваха. Кимах и се усмихвах и аз. Излишно е да споменавам, че нищо подобно не бях казвал на Хуан.

— Но несъмнено дори и в една варварска държава законите на небето имат предимство пред законите на държавата — възрази един стар благородник.

Хуан погледна гредата на тавана, сякаш тя бе небето.

— Щом е получил пълномощието, владетелят е всевластен — рече той и ми се усмихна. — Нали такъв е редът в твоята щастлива страна?

— Да, Господарю Хуан. — Нямах намерение да противореча на човека, чийто пленник бях.

Старецът отново се обади, като този път се обърна към мен. Беше доволен, че му се удава възможност да ме използува, за да изрази несъгласие с министър-председателя.

— Все пак сигурно има небесни закони, на които и вашият владетел се подчинява? — рече той.

— Не — отвърна Хуан вместо мен. — Няма такива закони, докато пълномощието е негово. Тези западни варвари вярват, както вярваме и ние, че държавата е верига, започваща от отделния човек, който е свързан със семейството, което е свързано със селото, което е свързано с държавата. Всяка брънка от тази верига трябва да бъде здрава. Всяка брънка допринася за цялото, което е държавата. В щастливата страна на нашия почетен гост — Хуан кимна към мен — хората вече не са такива, каквито са били в началото, когато всеки е живеел само за себе си и се е получавало така, че събереш ли двама души, вече имаш две различни представи за доброто и злото. Много лошо нещо. Защото никой не може да отрече, че цялото страдание на този свят идва от разногласието между хората по въпроса какво е добро и какво зло. Оказва се, че варварите в Персия са по-мъдри от нас. Да. Да. Те вярват, че ако бъде позволено всекиму да прави каквото си ще, не може да има никакъв ред, никаква хармония, никаква държава. И затова, щом получи пълномощието на небето, мъдрият владетел трябва да заяви на народа си, че това, което той мисли за добро, е добро за всички, а онова, което мисли за зло, е зло за всички. Но, разбира се, винаги се намират хора, които не се подчиняват на владетеля. Ето защо персийският цар е казал: „Надигне ли се глас срещу официалното добро, всеки, който чуе този глас, трябва да съобщи на висшестоящия.“ Колко мъдро е това правило! Колко мъдро наистина! Всеки е длъжен да докладва на владетеля или на неговите служители за всяко провинение и дори за всеки намек или подозрение, че може да бъде извършено зло. И какъв е резултатът? Абсолютно щастие. Защото западните варвари са премахнали безре-дието и разногласията. Всеки служи на държавата, която се крепи на… как беше този прекрасен израз, Кир Спитама? О, да! Крепи се на принципа на съгласие с висшестоящия!

Хуан ми се поклони така, сякаш аз бях въображаемият персийски монарх, измислил тази порочна система на управление. Няколко години по-късно узнах, че вечерята у Хуан е влязла в историята. Поколения наред благородниците на Цин спорели за това как трябва да се управлява държавата. Хуан не виждаше друг начин освен чрез пълно поробване на населението на Цин, към каквото никой преди него не се е стремил — нито в Китай, нито където и да било другаде, дори в Спарта. Както разбрах впоследствие, насърчавали всеки да следи всички останали. Разтрогнали семейства, за да могат да прехвърлят работоспособните мъже от армията в селското стопанство, от селското стопанство в пътните строежи и къде ли не. Тъй като търговците и занаятчиите имат навика да се местят свободно от място на място, Хуан предложил тези дейности да бъдат обявени за незаконни. Накрая, за да установи пълното господство на държавата, започнал тайно да действува за унищожаване на собствената си класа — аристокрацията. Излишно е да споменавам че благородниците от Хуановото съсловие не бяха особено очаровани от теориите му. На вечерята неведнъж изразиха несъгласието си. Години по-късно несъгласието им станало не толкова учтиво и Хуан бил убит от една враждебна групировка. Но той вече бил постигнал своето. Наистина търговците и занаятчиите продължили да преуспяват, а аристокрацията запазила властта си, но обикновените мъже и жени били принудени да живеят в казарми, а животът им бил изцяло в ръцете на държавата. Ако някой се противопоставел на Хуановото небесно управление, разсичали тялото му на две и излагали останките му от двете страни на градските врати.

Докато ядяхме печеното прасенце, старецът се обърна към Хуан, пак чрез мен: