Сътворението

Още в началото на пленничеството си успях да изпратя вест на Фан Чъ в Лу. В него бе единствената ми надежда да се завърна някога в Персия, но нямах представа дали ще има власт да ме освободи, защото никой не ми бе обяснил в какво точно положение се намирам. Ако бях роб, можеше да ме откупи. Но винаги когато споменавах из Хуан, че мога да бъда освободен срещу откуп, той отговаряше:

— Как така! Ти си почетен гост.

После плясваше с ръце и ме отвеждаха в килията. Вратата не заключваха, защото беше невъзможно да избягам. С външността си в Цин се откроявах така, както би изглеждал някой негър в Суза. Дори повече. В Суза има стотици чернокожи, а доколкото знам, аз бях един-ственият бял човек в Китай.

Когато започнах да говоря по-добре китайски, Хуан ме разпита за управлението на Персия. Не проявяваше никакъв интерес към Великия цар, особено когато ставаше дума за неща като определянето на пазарните цени и лихвения процент върху заемите или контролирането на населението от тайната служба, но разказите ми за Персия и индийските царства слушаше с желание.

Спомням си една вечеря, на която Хуан ме представи като почетен гост — той винаги с удоволствие ме показваше на другите благородници. На тази вечеря присъствуваха почти всички министри от съвета. Коленичихме върху килимчетата, а прислужниците сновяха насам-натам и поставяха столче до всеки гост. Винаги се изкушавах да седна на столчето, но точно това не е позволено на официална китайска вечеря. Столчето е само за да се облягаш на него. Тъй като дори и на китайците им е неудобно да седят коленичили с часове, то се използува, за да прехвърляш част от тежестта си върху него.

Пред всеки гост имаше внушителен брой чинии и чаши. На един министър се полагат осем чинии. На мен се полагаха шест. В чинията отляво има месо с кокал, а до нея купичка с ориз; отдясно е чинията с нарязано месо и купичката със супа. Това подреждане е закон. Около тези чинии се поставят други. В тях има кълцано и печено месо, парен лук, туршия и така нататък. През зимата варената риба се сервира отдясно, и то тьй, че коремът й да е обърнат към домакина. През лятото коремът й е обърнат наляво. Гърлото на каната трябва да сочи към домакина. И още куп подобни правила.

Ритуалът на една китайска вечеря е не по-малко сложен от религиозна церемония. Например, ако човек е с по-нисък ранг от домакина — за какъвто минавах аз, — той е длъжен да вземе чиния с ориз, просо или някаква друга зърнена храна, а после да се поклони на въпросния домакин и да откаже да яде, като се преструва, че си тръгва. Тогава домакинът се изправя на крака, моли госта да остане и той остава. Не съм чувал някой гост наистина да си е отишъл. Но понеже съм убеден, че всичко, което може да се случи на този свят, вече се е случвало, то сигурно и това е ставало. Нямаше да ми е приятно, ако се бе случило с мен.

Трябваше да се спазват и други тънкости, но вече съм ги забравил. Затова пък едва ли ще забравя чудесните ястия, които се поднасят в къщите на китайските благородници. Дори готовата храна, която се продава на пазара, е първокласна, а да вечеряш на река Вей в лунна лятна нощ на лодка, завързана за някоя върба, е удоволствие, което не бих сравнил с нищо на света. Но щом приключат всички тези церемонии, китайската вечеря може да предложи не по-малко софистика, отколкото подобни угощения тук, в Атина. Разбира се, китайските правила за поведение са по-строги от атинските. Навсякъде са по-строги от атинските. Въпреки това понякога и на Хуановата трапеза се разменяха доста остри и прями реплики. Към края на вечерята дори възникваха спорове, може би под влияние на голямото количество просено вино, което се изпиваше.

Спомням си с какво удоволствие вкусих за пръв път от прословутото печено прасенце — едно донякъде недостойно име за такова блюдо. Прасенцето се пълни с фурми и се пече, оваляно в кал и слама; щом се изпече, калта се разчупва, месото се нарязва и се пържи в стопена мазнина; после нарязаното месо се вари с подправки три дни и три нощи и се сервира с мариновано говеждо и оцет. В цяла Лидия няма такова вкусно нещо. Боя се, че тогава преядох на Хуановата трапеза — нещо, което не е прието в Китай, макар всички да го правят.

Хуан обясни как се приготвя прасенцето, а аз най-искрено изразих възторга си от това произведение.

— Сигурно и във вашата страна вечеряте така — каза той, като кимаше одобрително.

— Не, никога — отвърнах аз, като кимах по същия начин. — Вие сте постигнали съвършенството, към което ние само се стремим.

— О, не, не! — възкликна Хуан и се обърна към другите гости: — Независимо от странното си име и присъщата си бледност Кир Спитама е много остро оръжие. — На китайски „остро оръжие“ означава умен човек.

Останалите ме погледнаха с искрен интерес. Нищо чудно, защото едва ли някой от тях бе виждал бял човек. Винаги се учудваха, когато заговоря на техния език. Може би очакваха, че щом съм варварин, ще грухтя като прасе.