Сътворението

Не си спомням много от това пътуване освен изненадата, че водачът не бе чувал за Персия. А когато му казах, че желязото е предназначено за Лу, той се изсмя и се изплю — по този начин демонстрира презрението на Цин към Лу.

Дотогава си бях представял, че градовете на жълтите хора ще приличат на градовете в Гангската равнина. Вместо това с изненада открих, че хората в Ян са тихи, дори мрачни и са облечени еднакво, с дълги сиви куртки. Улиците на града напомнят военен лагер. Във всичко гражданите следват точно установени правила. Мъжете са длъжни да ходят от едната страна на улицата, а жените, принадлежащи към нисшите съсловия — от другата. Жените от висшите класи са отделени. Дори на централния пазар цари зловеща тишина, благодарение на шайка инспектори, които постоянно проверяват кантарите на продавачите и монетите на купувачите. Нарушителите на някой от многобройните закони биват или умъртвявани, или осакатявани. Може би на половината население липсваше я ухо, я нос или пък ръка. Никой не се усмихваше на публично място, дори и войниците, които бяха навсякъде.

През първите дни в Цин се чудех дали Фан Чъ не ме е заблуждавал нарочно. Това не беше онзи Китай, за който ми бе разказвал. По-късно разбрах, че Цин не само не прилича на останалите земи от Средното царство, но и няма нищо общо с която и да било друга страна в света, като изключим може би Спарта.

Спътниците ми от кервана бяха затворени в един празен склад зад градските стени, а мен отведоха — горе-долу почтително — в ниска дървена постройка в центъра на града и ме затвориха — твърде непочтително — в тясна килия.

Никога не съм изпадал в такова отчаяние. Можех да се изразявам на китайски, но никой не искаше да ме слуша. Безмълвни хора ми носеха храна. Стараеха се да не ме поглеждат, защото видът ми явно ги плашеше. Сините очи смущават китайците. Светлата кожа ги отвращава. За щастие косата ми не е червена, иначе веднага щяха да ме принесат в жертва на някой от така наречените звездни богове.

Не се отнасяха зле с мен. Просто не ме забелязваха. Хранеха ме веднъж на ден или с ориз, или с нещо като месна супа. Но ако заговорех на прислужниците, те сякаш не ме чуваха. Отначало си мислех, че са глухонеми.

След време ме повика не херцогът на Цин, към когото бях акредитиран, а главата на съвета на министрите — любезно старче, което ми приличаше на китаеца от кантората на Ширик във Вавилон. Министър-председателят се казваше Хуан еди-кой си. Забравил съм второто му име. Тъй и не можах да се оправя с китайските имена. Благородниците имат едно име за официални случаи, друго — в личния си живот, а още и тайно име, и прякор — плюс различните им титли. Освен това всеки се облича според ранга си. Някои носят лисича кожа, други агнешка, трети червена коприна. Високопоставените китайци слагат пояс или колан, на който висят различни украшения със скъпоценни камъни, сочещи сана им, семейството, родното място. Това е доста практично. От пръв поглед разбираш какъв е непознатият и знаеш как да се държиш с него.

Приемната на Хуан напомняше вътрешността на изящно изработена кутия от полирано дърво. Повечето държавни сгради в Китай са целите от дърво, а къщите на бедните са от непечени тухли и с тръстикови покриви. Само крепостите са от камък, и то съвсем грубо издялан. Всички сгради са съобразени с четирите посоки на света: север, юг, изток, запад. Всяка посока е свързана с нещо: например, ако спиш с глава на север, ще умреш и тъй нататък.

Тогава не знаех, че съм затворен в дома на министър-председателя. Като главен държавен чиновник на херцог Пин, Хуан ръководеше съвет от шестима министри, представляващи шестте благородни фамилии, които упправляват Цин. Знаеше се, че херцог Пин е пристрастен към една силна напитка, приготвяна от ферментирало просо, и поради това прекарва по-голямата част от своето царуване затворен в двореца си, в компанията на конкубини и приятели. Веднъж в годината се появяваше в семейния храм на дедите си, където поднасяше жертвоприношение на небето. Като се изключи това събитие, влиянието му върху държавните дела бе нищожно и той още приживе можеше да мине за един от отдавна умрелите си предшественици.

Излишно е да споменавам, че при първата ми среща с министър-председателя всичко това все още ми беше неизвестно. Той ме поздрави — както тогава ми се стори — извънредно любезно. Всъщност, както по-късно разбрах, се държеше с мен като с роб, за когото е платил голяма сума.

Хуан ми даде знак да приклекна до него. Въпреки че с времето научих добре китайски, този език не престана да ми създава затруднения. Преди всичко няма глаголни времена. Никога не знаеш дали нещо вече сее случило, случва се сега или ще се случи. Освен това, тъй като съществителните не са нито в единствено, нито в множествено число, не можеш да бъдеш сигурен точно колко фургона с коприна ще получиш за претопеното желязо. В интерес на истината, независимо от объркания си език, китайците са отлични търговци и в повечето случаи — честни.