Сътворението

По традиция всички пътища за Китай по суша се наричат „копринени пътища“. За претопеното желязо „Егиби и синове“ искаха хиляда и една стоки, като се почне от коприната и се свърши с драконови кости за лечебна цел. За мой късмет нищо друго не облекчаваше стомашните болки на горкия Ширик освен отвара от стрити драконови кости от Китай. По тази причина освен търговски той имаше и личен интерес от успеха на мисията ми.

Тръгнах от Бактра по посока на изгряващото слънце през първите дни на пролетта. Описанието ми на това дълго пътуване на изток е заключено в железен сандък в книгохранилището в Персепол и само Великият цар има ключ от този сандък, стига да не го е изгубил. За по-малко от година открих път за Китай, неизвестен никому на Запад. Но тъй като съм персиец и царски приятел, нямам никакво намерение да запознавам гърците с подробности около тази експедиция. И без това, ако човек не ползува картите и чертежите за разположението на звездите, които съставихме, ще получи само бегла представа за едно пътуване, състояло се преди… Колко време е минало оттогава? По моя сметка преди тридесет и осем години.

Прекосихме река Окс и после дълго се движихме през обширни пасбища. Там живеят северните племена. Нападнаха ни неведнъж, но не ни причиниха зло, защото ескортът ми се състоеше от хиляда бактрийски войници. А самите бактрийци са близки роднини на онези свирепи номади, които населяват степите. И пустинята. Пустинята! Имам основание да мисля, че Източната пустиня е най-голямата в света. И несъмнено крие най-големи, смъртни опасности. Всичките ни коне измряха — за щастие повечето камили издържаха. Но не и хората. От две хиляди камилари, войници, служители, потеглили от Бактра в онова ясно пролетно утро, след прекосяването на пустинята оцеляха само двеста. Самото пътуване ни се стори безкрайно — то бе прекъсвано единствено от появяването на краткотрайни, мъчителни и най-невероятни миражи. Неочаквано съзирахме в далечината бърз планински поток или водопад, или гъсти гори, върху които се сипе бял сняг. Неизменно някои от мъжете се хвърляха в несъществуващо животворно езеро или поток. Някои от тях умираха, защото се нагьлтваха с горещ пясък и се задушаваха.

Макар Източната пустиня да е пълна с оазиси, за да ги откриеш, трябва да имаш сигурен водач. Нямахме подходящ водач. Пустинните племена се погрижиха да ни създадат това затруднение. И ако не знаехме, че Китай се намира в посока на изгряващото слънце, бяхме направо загубени. Пътуването продължи един месец повече, отколкото е — необходимо, и ни струваше много човешки жертви. Към края, за да избегнем не само жегата, но и миражите, пътувахме само нощем. Щом слънцето изплуваше зад равния сив хоризонт, си изкопавахме дупки в пясъка. И покрили главите си с кърпи, заспивахме като пребити.

Въпреки дългите ми разговори с Фан Чъ, географията на Китай ми бе почти непозната. Знаех наистина, че повечето китайски държави се намират между реката Яндзъ и Жълтата река, но нямах представа на какво разстояние една от друга са тези реки, нито в кое море се вливат. Фан Чъ ми бе казал, че неговата родина Лу се намира по долината на Жълтата река. Това бяха всички сведения, с които разполагах за Китай и пределите му. Накрая пустинята премина в пасбища. Жълти пастири ни разглеждаха от безопасно разстояние. Имаше множество потоци и изобилие от дивеч, затова преживявахме доста добре. Точно когато се застуди, стигнахме, както после се оказа, до най-западната точка на Жълтата река, чиито дълбоки, черни води си проправят път през ниски, вечнозелени хълмове — пейзаж, напомнящ арийската родина на дедите ни.

Разположихме се на стан в една бамбукова горичка до самата река. Докато хората ми се къпеха и ловяха риба, проверих състоянието на кервана. Загубили бяхме хора и коне, но благодарение на издръжливостта на камилите разполагахме с по-голямата част от желязото и с достатъчно оръжие, за да се браним, стига насреща ни да не излезе цяла армия. През седмицата, в която станувахме край реката, пуснах напред десетина пратеници. Върна се само един, и то като пленник на цяла армия, която ни обсади.

Около хиляда конници на понита се взираха в нас със същото учудване, с което се взирахме ние в тях. Бях свикнал с жълтата кожа на Фан Чъ, но кожата на тези хора имаше цвят на тъмна мед. Лицата им бяха кръгли, носовете сплескани, очите полегати и дръпнати. Носеха дебели памучни дрехи и причудливи ездачески шап-ки. Всеки ездач сякаш се бе сраснал с късокракото си пони. И така, през онзи навъсен ден, когато падна първият сняг, видях новосъздадената конница на херцогство Цин — най-западната китайска държава.

Близо шест месеца моите китайски придружители ми бяха преподавали основите на сложния си език. Благодарение на това можех да разговарям с водача на конницата. Нямаше кой знае какво да си кажем. Бяхме негови пленници, тъй че ни отведоха под стража до Ян, столицата на Цин.