Сътворението

За щастие още през онзи месец Ксеркс се отърси от тъгата си. Накара и двете стаи на канцеларията да работят денонощно. Лично броеше златото и среброто в хазната. Заедно преглеждахме съдържанието на книгохранилището. Четях му най-различни древни архиви, особено онези, в които се говореше за Индия и Китай.

— Искаш пак да заминеш, нали?

Бяхме потънали в прах, заровени сред стари тухлени плочки, плесенясали папируси, бамбукови листа.

— Да, Господарю, искам пак да замина.

— По догодина. — Ксеркс отърси прахта от брадата си. — Обещавам, че ще тръгнем веднага щом вкараме Египет обратно в кошарата. Не съм забравил какво ми разказа. Не съм забравил, че рано или късно, колкото и да съм стар, ще трябва да прибавя нещо към бащиното си наследство.

И двамата се усмихнахме. От мен вече не се очакваше да приемам сериозно оплакванията на Ксеркс за това колко е остарял. И все пак той сякаш наистина бе убедил сам себе си, че времето му на войник е отминало. Поне така ми се струва — сега, когато си припомням онези дни. Войната е младежка работа.

Преди дворът да отпътува за Персепол, Ксеркс отново ме назначи за царски съгледвач. След това получих нареждане да придружа Ариамен до Бактрия. От мен се очакваше да използувам не само очите, но и ушите си. Въпреки че бе проявил снизхождение към брат си, Ксеркс нямаше доверие в него. След онова, което бях научил за семейната история, не можех да кажа, че съмненията му са неоснователни.

Ариамен прие компанията ми, бих казал, охотно. Пътувахме с доста голяма свита, но въпреки то а бяхме принудени да плащаме данък на разбойниците, които държат в ръцете си пътя през Персийските планини.

Не можах да позная Бактрия. След големия пожар градът бе построен отново, така че сега напомня по-скоро Шравасти или Таксила, отколкото Суза. Предишното недодялано гранично селище се бе превърнало в източен град, в който нямаше нищо персийско.

В началото Ариамен бе изпълнен с подозрение към мен. Но накрая станахме приятели. Станахме още подобри приятели, когато не открих никакви нередности в начина, по който бе управлявал Бактрия. И до днес не знам защо той изобщо въстана. Сигурно е свързано с това, че Бактрия е толкова различна от другите земи и толкова отдалечена. Отвъд планините, на юг, се намира Индия. Зад пустинята, на изток, се простира Китай. На север са студените гори и безплодните равнини на племената. За да стигне до цивилизацията, човек трябва да пропътува триста мили на запад. Разположена там, където свършват всички земи, Бактрия сякаш не съществува.

Бактрия е място, което притежава особен дух — Див, буен, пламенен. Бактрийските маги — последователи на Лъжата, са сред най-чудатите хора на земята. Непрекъснато пият хаома. И са невероятно жестоки. Въпреки проповедите на Зороастър и строгата забрана на трима Велики царе те продължават да връзват болните и умиращите до мъртвите. Обгорени от слънцето, премръзнали от студа, умиращите викат за помощ, която никой не се осмелява да даде. Храна за лешоядите и кучетата стават не само трупове, но и телата на живите. Оплаках се на Ариамен, а той отвърна: — Нищо не мога да направя. Бактрийците се страхуват от магите повече, отколкото от мен. Защо не им попречиш ти? Ти си наследникът на пророка. Теб ще послушат.

Ариамен се забавляваше за моя сметка. Знаеше, че там, където самият Зороастър бе претърпял поражение, внукът му няма никакви изгледи да успее. Все пак аз наистина поставих въпроса пред водачите на зороастрий-ското общество. Повечето от тях ми бяха роднини и неколцина ме подкрепиха. Почти всички бяха… светски хора — това е може би най-подходящата дума. Преструваха се, че следват Истината, а преследваха пари и почести. Увериха ме, че обичаят редом с умрелите да се излагат на природните стихии и живи хора ще бъде прекратен. Но това продължава и до ден-днешен.

Там, където бе убит Зороастър, сега се издигаше голямо светилище. Изпитах много странно усещане, когато се изправих пред обгорения от огъня олтар, в чието подножие някога се стичаше златната хаома и кръвта. Изрекох една молитва. Братовчед ми, главата на Зороастрийския орден, припяваше в отговор. После, застанал пред огнения олтар, разказах на десетина мои роднини — дребни, мургави хора с вид на халдейци — за смъртта на пророка и словата, които Премъдрият господ бе благоволил да изрече чрез тези умиращи… а може би вече мъртви устни.

Те бяха дълбоко развълнувани. И аз се развълнувах. Но докато изричах познатите думи, всъщност не си спомнях как са звучали, когато съм ги чул за пръв път. Повторението отдавна бе заличило истинския спомен. И все пак, изправен пред призрачния олтар, за миг се видях като дете, заслепено от гледката на смъртта и божествеността.