Сътворението

— Може би магът наистина е бил син на Кир. Още от детска възраст интуитивно се досещах какви са законите на властта.

Изведнъж лицето на Милон доби типично гръцко изражение, по-точно дорийско. Сините му очи станаха кръгли. Розовите му устни се разтвориха.

— Възможно ли е всички да лъжат?

— Хората често лъжат. — Сега беше мой ред да го погледна отвисоко. — Виж, аз не мога да лъжа, защото съм внук на Зороастър. — Бях изпълнен с чувство за превъзходство и го дразнех. — Но другите могат и го правят.

— Наричаш Великия цар лъжец, така ли?

Видях опасността и ловко се измъкнах от нея.

— Не съм казал такова нещо. Но много се учудих, когато току-що чух ти да го наричаш лъжец. В края на краищата той казва, че е Ахеменид и син на Кир, а ти твърдиш, че не е.

Милон съвсем се обърка и се изплаши.

— Не е възможно един персийски благородник, какъвто е бащата на майка ми, да лъже. Нито пък е възможно атински тиран, какъвто съм аз…

— Искаш да кажеш тиран, какъвто беше чичо ти.

— Той все още е. Атина все още е наша, защото тя не представляваше нищо, преди дядо ми да стане тиран. Всички го знаят, независимо от това какво говорят демагозите в събранието. Както и да е, Великият цар е Ахеменид, щом така твърди. Не може да лъже. Всъщност исках да кажа само, че всички сме Ахемениди. Поточно, че сме сродени с тях. Особено Гобрий и семейството му, Отан и семейството му…

— Вероятно не съм те разбрал добре.

Оставих го да се измъкне. В Суза човек трябва да е изкусен царедворец, преди още да му е поникнала брада. Дворът е изключително опасно място. Една погрешна стъпка — и те чака смърт, а и по-лошо.

Неведнъж бях слушал историята как Дарий свалил от трона мнимия син на Кир. Но тъй като никой не бе посмял да каже в мое присъствие, че Дарий не е роднина на Кир, от глуповатия Милон научих нещо важно.

Фактът, че Дарий също бе узурпатор като мага, чието място бе заел, обясняваше много неща за фракциите в двора. Сега разбрах защо тъстът на Дарий, Гобрий, е искал да стане Велик цар. Той бе по-възрастен от Дарий. Беше един от Шестте и имаше точно толкова благородна кръв, колкото и Дарий. Само че Дарий го бе надхитрил. Гобрий бе приел Дарий за Велик цар, при условие че внукът му Артобазан ще наследи трона. Но Дарий побързал да вземе за жена Атоса, дъщерята на Кир. Две години по-късно, на същия ден, в същата година, в която съм роден и аз, се родил синът им Ксеркс.

Ако родствената връзка на Дарий с Ахеменидите бе слаба, то за произхода на сина му Ксеркс нямаше съмнение. Той бе внук на Кир Велики — бе Ахеменид.

С раждането на Ксеркс дворът се разделил на две фракции между царица Атоса и дъщерята на Гобрий. Шестте били склонни да поддържат Гобрий, докато останалите благородници, както и магите поддържали Атоса. Майка ми твърди, че Дарий умишлено насърчавал всички да заговорничат помежду си, защото смятал, че така ще са достатъчно заети един с друг и няма да им дойде наум да заговорничат против него. Това звучи доста наивно, а Дарий бе всичко друго, но не и наивен. Все пак факт е, че той привидно насърчаваше ту едната, ту другата групировка.

Суза бе арена на още една сериозна битка. Тъй като сред магите бяха мнозинство онези, които почитат девите, те с всички сили тормозеха малцината последователи на Зороастър. Последователите на Лъжата имаха подкрепата на царица Атоса. Последователите на Истината трябваше да имат подкрепата на Великия цар. Но Дарий гледаше да се измъкне. Говореше с любов за дядо ми, а даваше пари на евреите, да строят своя храм в Йерусалим, или на вавилонците, за да поддържат храма на Бел-Мардук, и така нататък.

Въпреки че бях твърде млад, за да взимам участие в тази религиозна война, присъствието ми в двора дълбоко обиждаше поклонниците на девите. Поради факта, че царица Атоса бе близка с тях, ни държаха с Лаида като затворници до мръсния кокошарник на харема. От това ни избави Хистасп. Очевидно той бе писал на сина си и се бе поинтересувал как вървя в дворцовото училище. В резултат на това писмо бях изпратен в училището. Пак това писмо спаси Лаида и мен от загадъчната болест, наречена треска, която убива безпощадно хората със силни врагове в двора.

През една ясна пролетна утрин животът ми отново се промени, и то благодарение на една чиста случайност — ако изключим съдбата, единственото божество, в което вие, гърците, изглежда, наистина вярвате.

Бях в клас. Седях, кръстосал крака, в дъното на стаята — винаги се опитвах да изглеждам невидим и обикновено успявах. Учителят маг ни отегчаваше е някакъв религиозен текст. Вече не си спомням кой. Вероятно един от онези безкрайно дълги химни, прославящи плодородието на Анахита, която гърците наричат Афродита. Всички в двора, естествено, знаеха, че царица Атоса е поклонничка на Анахита, а магите винаги угодничат пред силните.

Учителят даде знак и класът започна да пее възхвала за Анахита. Всички пееха с изключение на мен. Винаги мълчах, когато ме караха да пея възхвали за девите, а учителят маг се правеше, че не ме забелязва. Но тази сутрин нещата се развиха по-различно от всеки друг път.