Сътворението

Тръгнахме нагоре по Ефрат — реката оставаше от дясната ни страна, а ние се движехме към морето. За пръв път осъзнах колко огромна е империята ни и колко разнообразна е природата й. Яздехме през горещите и обилно напоявани земи на Вавилония, през пустините на Месопотамия, през високите гористи местности на Фригия[1] и Кария[2]. На всеки няколко мили пейзажът се променяше. Жителите — също. Жителите на речните равнини са дребни, енергични хора, доста тъмнокожи и с едри глави. В планините хората са високи, светли, по-флегматични и с дребни глави. В крайбрежните гръцки градове се срещат необикновени смесици от различни раси. Макар да преобладават йонийските и дорийските гърци, в много случаи те са се смесили с русите траки, с тъмните финикийци, или с бледите като папирус египтяни. Физическото разнообразие на човешкия род е точно толкова удивително, колкото и еднообразието на човешката природа.

[1] Една от най-значителните историко-географски области в Северозападна Мала Азия, преживяла голям икономически я политически разцвет от средата на II хил. пр. н, е. до Троянската война, През 546 г. пр.н.е. влязла в границите на ахеменидската държава, — Б. пр.

[2] Древна област в Югозападна Мала Азия с главен град Халикарнас. — Б. пр.

По понятни причини не продължихме по Царския път за Милет. Отклонихме се при Халикарнас, най-южния от гръцките градове на Великия цар. Жителите на Халикарнас са дорийци и по традиция са верни на Персия.

Цар Лигдам ни прие любезно и ни настани в морския си дворец — влажна, сива, приличаща на казарма постройка, надвиснала над брега. С Мардоний деляхме една стая с изглед към зеления планински остров Кос в далечината. През цялото време стоях на прозореца. За първи път в живота си виждах морето. Сигурно имам моряшка кръв в жилите си — дали от Лаидините прадеди? — защото не можех да откъсна поглед от бушуващата виолетова стихия. Гонени от есенните ветрове, мощните вълни се разбиваха в подножието на двореца с такъв грохот, че нощем не можех да спя — без да искам, се заслушвах в затишието, докато една вълна се оттегля, а друга се готви да връхлети и тогава чувах бълбукането и шепота на морската пяна под прозореца ми.

Мардоний се надсмиваше над моето опиянение от морето.

— Почакай, ще те питам какво ще правиш, когато корабът потегли! Непременно ще ти стане лошо. На магите винаги им става лошо.

Още от детството ни Мардоний обичаше да ме нарича „Магът“. Не се дразнех особено много, защото беше мило момче.

По онова време толкова бях свикнал с Мардоний, че в известен смисъл изобщо не го познавах. Приемах характера му, без да се замислям, и не го изучавах така, както човек обикновено изучава поведението на новите си по-знати или на важни личности, които има честта да наблюдава от разстояние.

Тъй като на Мардоний му бе съдено да се прочуе в цял свят, може би трябва да се помъча да си спомня какъв беше той, когато бяхме млади и преди всичко по онова време в Халикарнас, когато започнах да разбирам, че не е проста обикновен млад благородник, чиито единствени достойнства са семейният ранг и отличието да е сътрапезник на Ксеркс.

Открай време знаех, че Мардоний притежава способността бързо да се ориентира и да извлича полза от всяко положение, в което попадне. Освен това действуваше много потайно и никому не бе ясно какви са подбудите му. Човек рядко имаше дори и най-бегла представа какво е намислил. Никога не изпадаше в откровение. Но в Хали-карнас успях до известна степен да го опозная. Ако бях следил поведението му по-внимателно, може би щях да започна да разбирам що за човек е. Ако го бях разбрал… Е, няма смисъл да се разсъждава какво е можело да се случи.

Ето какво всъщност се случи.

Въпросната вечер, когато ни прие цар Лигдам, бяхме двадесет души. Лигдам, невзрачен на вид човек, прехвърлил петдесетте, се бе излегнал на една кушетка в дъното на залата. От дясната му страна бе седнал братът на Великия цар Артан; отляво седеше Мардоний, вторият по ранг от присъствуващите перси. Останалите бяхме наредени в полукръг пред трите важни особи. Робите донесоха на всеки от нас трикрака масичка, обсипана с всевъзможни рибни блюда. Тогава изядох първата стрида в живота си и видях, но не посмях да опитам, сепия, сварена в собствения й мастилен сок.

Банкетната зала беше дълго помещение в малко мрачния дорийски стил, който, поне на мен така ми се стру-ва, винаги създава чувство за нещо недовършено. Подът бе посипан с плесенясала тръстика, от която непрестанно се просмукваше морска вода. Не е чудно, че владетелите на Халикарнас са предразположени към онзи вид заболявания, при които се схващат ставите.