Сътворението

— Един човек иска да говори с теб — каза той. — Някой, който искрено се интересува от Премъдрия господ.

Макар никога да не се осмеляваше да се подиграва открито с религията на Ахеменидите, Мардоний притежаваше дарбата на Атоса да говори на тази тема с изтънчена арогантност.

— Аз съм последовател на Истината — казах строго, както говоря винаги когато очакват от мен да отразявам мъдростта на Премъдрия господ.

За мое най-голямо учудване се озовахме в покоите на Артемизия. Въведоха ни две старици — по онова време в дорийските дворове нямаше евнуси. Артемизия стана да ни посрещне. Като я разгледах отблизо, установих, че тя съвсем не е грозна.

— Седнете — каза Артемизия и даде знак на стариците да се оттеглят. — Трябва да ви предам поздравите на мъжа си. Той искаше да ви приеме, но не се чувствува добре.

Артемизия посочи украсената с резба дървена врата, лепната като нескопосана кръпка на голата каменна стена. Единствените изкуства, които дорийците владеят, са войната и кражбата.

После Артемизия ми зададе няколко банални въпроса за Премъдрия господ. Чак след десетия си банален отговор се досетих, че Мардоний е прекарал предишната нощ с Артемизия, а сега ме използува, за да може да я посети и през деня, под благовидния предлог, че царската дъщеря иска да разговаря за религия с внука на пророка.

Изпитах раздразнение и престанах да отговарям на въпросите й. Но тя сякаш не забеляза това. Не сваляше очи от Мардоний, като че искаше в същия миг да го погълне, тъй както предишната вечер гълташе един след друг морските таралежи.

Щом разбра, че няма да му помогна, Мардоний сам й заговори за религия, а тя почтително слушаше. Скоро Мардоний изчерпи известните му религиозни текстове. А той знаеше за Премъдрия господ толкова малко, колкото аз — за любимия му Митра.

Накрая тримата просто седяхме мълчаливо. Докато влюбените се съзерцаваха един друг, аз пък се преструвах, че съм унесен във видение за света в края на времето на дългото царство. Много добре го правя. По-добре от братовчед си, сегашния наследник на Зороастър, който винаги изглежда така, сякаш се кани да ти продаде един камилски товар килими.

Цар Лигдам влезе, меко казано, без церемонии: всъщност той буквално се промъкна в стаята. Скочихме изненадани на крака. Възможно е да е знаел, че Артемизия и Мардоний са прекарали любовна нощ на пода на същата тази стая, но във всеки случай с нищо не го показа. Вместо това се обърна към нас с цялата тържественост, подобаваща на домакин, който знае как да приема сътрапезниците или, по-точно, сътрапезника на Великия цар. Мардоний споделяше трапезата на Дарий. Аз — не. По-късно, разбира се, щях да бъда сътрапезник на Ксеркс до последните му дни.

— Кир Спитама е внук на Зороастър — каза Артеми-зия. Тя съвсем не изглеждаше смутена от тази ситуация. Очевидно Мардоний не бе първият, който й се бе наслаждавал.

— Знам, знам — отвърна благо цар Лигдам. — Уве- домиха ме, че си приела тези доблестни млади принцове. Явно те толкова са те очаровали, че си забравила уговорката ни да яздиш с мен в парка. Артемизия взе да се извинява.

— Прости ми, забравих. Съжалявам. А не може ли и те да дойдат?

— Разбира се. Ако желаят.

— Къде да дойдем? — попита Мардоний.

— Отиваме на лов за елени — отвърна Артемизия. — Елате с нас.

И така, този необикновен ден завърши с лов на невидими елени, в който ние с Мардоний участвувахме заедно с Лигдам и Артемизия. Тя яздеше пред нас доста демонстративно, с развято на вятъра наметало и копие в ръка.

— Не ви ли прилича на богиня Артемида? — попита Лигдам с нескрита гордост от своята дъщеря амазонка.

— Тя е по-красива и по-бърза от Артемида — отвърна Мардоний, като избягваше погледа ми.

Артемида е върховен дявол, затова направих знак за прогонване на злото и той се оказа много успешен. В същия миг един нисък клон повали Артемизия от коня. Бях най-близо до нея и можах да я чуя как изруга като кавалерист. Но щом Мардоний наближи достатъчно, взе тихичко да плаче. Мардоний нежно й помогна да се качи обратно на коня.

Когато се отдалечавахме от морския бряг на път от Халикарнас за Сарди, поговорихме доста за Артемизия. Мардоний призна, че я е съблазнил.

— Или обратното — добави той. — Много решителна е. Интересно дали всички дорийки са такива?

— Не познавам нито една. Лаида е йонийка. Яздехме рамо до рамо през дефиле, обрасло с гъсти гори. Същата нощ в планината бе паднала слана и замръзналите съчки и шума пукаха и се разтрошаваха под конските копита. Пред нас и зад нас, в колона по двама, конниците си проправяха път през стръмната, скована от студ местност.

Ние с Мардоний винаги яздехме в средата на колоната, точно зад командира ни Артан. Ако влезем в бой, Артан щеше да поведе атаката от средата, защото тогава предните редици стават ляв фланг, а задните — десен. Есте-ствено, имам предвид бой в открито поле. Нападне ли ни някой в това тясно високопланинско дефиле, щеше да ни избие до един. Но тогава не мислехме за опасността, поне не за опасност от военен характер.

— Искам да се оженя за нея — внезапно заяви Мардоний.