Сътворението

— Може би разсъждава като фараоните, когато са строили гробниците си. Вярва, че щом завоюва Индия, ще умре, защото няма да е останало нищо на света за завоюване.

— А Китай?

— И той ли е част от света?

За професионален мореплавател Скилакс понякога изглеждаше лишен от авантюризъм. И все пак той пръв систематично картографира океана на индийците, чак до остров Цейлон. Казвам пръв, но това не е съвсем вярно. Няколко години по-късно, когато представих на Великия цар сравнително точна карта на Индия, той ми показа подобна карта, намерена малко преди това в архивите на храма на Бел-Мардук във Вавилон. Очевидно вави-лонците и индийците са поддържали редовни контакти много години преди времето на Дарий и Скилакс. В този стар свят освен нас няма нищо ново.

Обширната площ, затворена от делтата на Инд, е прорязана от множество кръстосващи се рекички и потоци. Част от тази земя е плодороден чернозем, засят с ориз, а останалото е главно мочурища и солени блата, където се чувствува добре само индийската патица — от нея стават чудесни ястия, стига да се вари достатъчно дълго. Тук-там, на фона на оловносивото небе, се очертават примамливите форми на върбови горички. Онази година дъждовният сезон бе закъснял с цял месец и индийците. говореха само за това. Без дъжд половината страна за-гива. Но тогава тревогите им са били неоснователни. Скоро след като слязохме от кораба, в пристанището на Паталане се изля пороен дъжд и цели три месеца не мина ден, без да вали. Водата бе първото ми впечатление от Индия. За човек, преживял индийските летни мусони, теорията на гърка Талес[1] за сътворението на света звучи доста правдоподобно.

[1] Талес от Милет (ок. 624–547 г. пр.н.е.) — един от най-големите учени на времето си и родоначалник на йонийската школа в гръцката философия. Създава материалистически светоглед с елементи на диалектика. За първопричина на всичко съществуващо приема водата, — Б. пр.

Докато пътувахме нагоре по реката към Паталане, Скилакс ми показваше забележителностите.

— И двата бряга на реката са персийски — заяви той с известно задоволство.

— Благодарение на теб — отвърнах му учтиво.

— Да — потвърди Скилакс със самочувствието, че забележката ми е съвсем уместна. — Отне ми тринадесет месеца. За щастие хората по тези земи по-охотно приемат за господар онзи, който е на хиляда мили далеч от тях. Предпочитат владетелят им да е Ахеменидът в Суза а не някой местен цар.

— Но нали тук е сатрапът. Скилакс кимна и се намръщи.

— Аз сам избрах първия. Беше ариец от Пенджаб. Но взе, че умря, и сега трябва някак да се спогодим със сина му.

— А той верен ли е на Великия цар?

— Съмнявам се. Но важното е, че навреме плаща годишния данък. Не можеш да си представиш колко много златен пясък има в този край на света.

Внезапно, незнайно откъде, се появи стадо делфини, които заописваха край нас блестящи дъги. Един делфин дори прескочи носа на кораба. Когато се издигна и за миг остана така в неподвижния въздух, погледна ни доста насмешливо.

— Това е щастлив знак — каза Скилакс.

— Нима има и сладководни делфини? — попитах аз. Не бях чувал за съществуването на такива животни.

— Има. Но доколкото знам, само в индийските реки — добави той.

Скилакс бе страстен изследовател, който не приемаше нищо на доверие. Отнасяше се скептично към мълвата. Ако не бе видял нещо с очите си, не го съобщаваше като факт — за разлика от някои дорийски гърци, които съчиняват своите така наречени истории[1].

[1] Намек за Херодот, който е роден в Халикарнас, първоначално дорийска колония в Югозападна Мала Азия, макар „Историята“ да е написана на йонийски диалект. — Б. пр.

Слязохме от кораба в Паталане — голям, но безличен пристанищен град. Беше задушно поради надвисналите дъждовни облаци, от които скоро щеше да се излее пороен дъжд.

Тук трябва да отбележа, че в Индия има три сезона. От ранна пролет до началото на лятото слънцето грее безмилостно и ако ги нямаше големите реки и сложната напоителна система, земята щеше да се превърне в пепел, а хората — да загинат. След това, с идването на лятото, започват да духат летните мусони и една трета от годината вали дъжд. Тогава реките прииждат. След този сезон настъпва съвсем кратка зима. Нижат се чудесни прохладни дни. Небето е ослепително синьо, а цветята никнат в такова изобилие, че в сравнение с тях розовите градини в Екбатана изглеждат мизерни.

Едва бях стъпил на пристанището в Паталане, когато един мощен порив на вятъра силно удари нашата триера в кея и изгубихме два коня, които паднаха в реката. После небето се разцепи на две и се изля пороен топъл дъжд. Бяхме мокри до кости, когато ни посрещна царският съгледвач.

— Сатрапът е в Таксила — каза той. — Поднася извиненията си.

После ни ескортираха до правителствения дворец — порутена сграда със съвсем разнебитен покрив. За пръв път ми се случваше да съм мокър и едновременно с това да ми е горещо. Това неприятно усещане е характерно за дъждовния сезон в този край на света.