Суперкомандос

Кимнах. Законите на ООН относно притежаването и транспортирането на военни вируси бяха безпощадно ясни. Инертна форма на вирус можеше да бъде притежавана като обект за изследване или дори като личен трофей — имаше навремето такъв идиотски случай. Притежаването или продажбата на активен военен вирус или на код, чрез който може да бъде активиран спящият, представляваше престъпление според Наказателния кодекс на ООН и се наказваше с присъда от сто до двеста години на съхранение. В случай, че вирусът бъдеше реално използван, съдиите можеха да поискат извънредната мярка — пълно изтриване. Разбира се, тия наказания бяха само за частни граждани, не за военни командири или държавни служители. Властниците ревниво пазеха играчките си.

— Само нека да се свърже по-скоро — отвърнах лаконично аз. — Не искам да прахосвам излишно десетте си дни.

— Разбирам. — Кавахара направи съчувствена физиономия, сякаш заплахите срещу Сара бяха дело на някаква зловредна природна стихия, над която тя нямаше никаква власт. — До утре вечер Айрин Елиът ще бъде презаредена. От хранилището официално я откупва „Джаксол“ ООД, една от моите комуникационни компании. Ще можеш да я прибереш от Централната разтоварителница в Бей Сити около десет вечерта. Временно съм те акредитирала като консултант по охраната в западния клон на „Джаксол“ под името Мартин Андерсън.

— Ясно — казах аз. С последните думи Кавахара ми даваше да разбера, че ако нещо се случи, аз съм вързан за нея и ще потъна пръв. — Само че може да възникнат проблеми с генетичния подпис на Райкър. Той без съмнение има открито досие в полицейското управление, докато тялото му е на свобода.

Кавахара кимна.

— Помислила съм и за това. Акредитацията ти ще мине по корпоративните канали на „Джаксол“ преди индивидуалната генетична проверка. Чрез въведен код. В „Джаксол“ твоят генетичен отпечатък ще се води на името Андерсън. Други проблеми?

— Какво ще стане, ако се сблъскам със Съливан?

— Надзирателят Съливан излезе в продължителен отпуск. Имал някакви психологически проблеми. Ще прекара известно време във виртуална среда. Няма да го срещнеш отново.

Неволно ме побиха студени тръпки, докато гледах безметежното лице на Кавахара. Изкашлях се.

— А откупването на носителя?

— Не. — Кавахара се усмихна хладно. — Проверих данните. Носителят на Айрин Елиът няма никакви биотехнологични подобрения, тъй че просто не си струва парите.

— Не съм казвал, че има. Не става дума за технологични възможности, а за мотивация. Тя ще е по-вярна, ако…

Кавахара се приведе напред към екрана.

— Аз отстъпвам донякъде, Ковач. После край. Елиът ще получи съвместим носител, би трябвало да е благодарна за това. Ти сам я поиска. Ако имаш проблеми с верността й, те са си лично твои. Не искам да слушам повече.

— По-трудно ще се адаптира — упорито възразих аз. — В нов носител ще е по-бавна, по непохват…

— И това си е твой проблем. Предложих ти най-добрите специалисти по системно проникване, които могат да се купят с пари, а ти отказа. Трябва да се научиш да живееш с последиците от действията си, Ковач. — Тя помълча и се облегна назад с нова иронична усмивка. — Поръчах да проверят Елиът. Коя е, кои са близките й, каква е връзката. Защо искаш да я измъкнеш от хранилището. Постъпката ти е мила, Ковач, но ще трябва да се правиш на добър самарянин без моя помощ. Аз не съм шеф на благотворително дружество.

— Да — казах безизразно аз. — Така си е.

— Точно така. И се надявам това да е последният пряк контакт между нас, докато въпросът бъде приключен.

— Да.

— Е, колкото и неуместно да изглежда, желая ти успех, Ковач.

Екранът изгасна, оставяйки последните думи да висят във въздуха. Стори ми се, че много дълго седях и ги слушах, загледан в нейното въображаемо изображение на екрана, превърнато в почти истинско от омразата ми. Когато заговорих, гласът на Райкър прозвуча непознато, сякаш някой друг говореше през устата ми.

— Добре го каза, неуместно — изрече гласът в тихата стая. — Гадина.

Ортега не се върна, но ароматът на нейното готвене изпълваше апартамента и стомахът ми взе да се свива. Изчаках още малко, все още опитвайки да сглобя в мислите си назъбените късчета от мозайката, но или нямах настроение, или продължаваше да липсва нещо важно. Накрая прогоних металния вкус на омраза и отчаяние, и седнах да ям.

30.

Подготовката на Кавахара беше безупречна.

На другата сутрин точно в осем пред „Хендрикс“ кацна лимузина с емблемата на „Джаксол“. Слязох да я посрещна и открих, че на задната седалка са натрупани кутии с етикети на китайски.

Когато ги отворих в стаята си, кутиите се оказаха пълни с висококачествени покупки, за които Серенити Карлайл би дала мило и драго: два костюма в пясъчен цвят точно по размерите на Райкър, шест ръчно ушити ризи с емблемата на „Джаксол“, мобилен телефон със същата емблема и малък черен диск с тампон за ДНК-код.

Изкъпах се, избръснах се, облякох се и седнах да изгледам диска. Върху екрана изникна съвършено изображение на Кавахара.